Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
„Ако е останало нещо, при което да се върнеш“ — помисли Вейлин.
Към всеки полк беше прикрепен водач от сеордите. Хера Дракил водеше Първи, като водачеството му се изчерпваше предимно в сочене и вдигане на ръка в знак да спрат. Явно нямаше желание да си общува с Вейлин, дори повече отколкото при първата им среща: избягваше погледа му и упорито говореше на собствения си език, принуждавайки Дарена да превежда. „Заради вълка е — даде си сметка Вейлин. — Не им е приятно нещо да ги плаши в собствената им гора.“
Вождът на сеордите ги заведе на поляна около плитък поток, където да пренощуват. Както бе наредил Вейлин, войниците не запалиха огньове: вместо това се заметнаха с плащовете си и вечеряха сухари и сушено месо. Разговаряха тихо, никой не запя, затова пък мнозина се стряскаха и при най-малкия горски шум.
— Какво е това? — попита шепнешком Ултин, когато от околния мрак долетя тих вой.
— Дива котка — обясни Дарена. — Търси си женска.
Вейлин откри Хера Дракил седнал на голям камък в средата на потока. Водата беше плитка, но дори най-внимателните стъпки я разплискваха и вдигаха шум. Сеордата присви очи и се обърна към Вейлин. Не го поздрави и след миг се върна към заниманието си — сваляше тетивата на лъка си. Върховете на стрелите не бяха железни, а от някакъв лъскав черен материал.
— Могат ли да пробиват броня? — попита Вейлин.
Хера Дракил взе една стрела и я вдигна пред себе си, така че върхът ѝ да улови светлика на луната. Не беше от камък, видя Вейлин, а от стъкло.
— От хълмистата земя е — каза сеордата. — Лонаките го пазят добре, но ние сме готови да се сражаваме за него. Ако се приближиш достатъчно, пробива всичко.
— А това? — Вейлин кимна към бойната тояга, оставена на ръка разстояние от сеордата. Беше дълга приблизително метър, с двойна извивка като дръжката на брадва, с удобен захват и тъпа глава, която смътно напомняше лопата. Дълго мъжка педя острие сгърчеше от дървото на два пръста под горния край. — Ще издържи ли на удар с меч?
— Защо не опиташ? — Сеордата го измери с поглед. — Само дето нямаш меч. — Остави лъка, взе тоягата и я подаде на Вейлин. Той я взе и замахна пробно няколко пъти. Оръжието беше леко и с удобен захват. Направено беше от непознато за него дърво, тъмно и гладко, шарката почти не се усещаше на допир.
— Дърво черно сърце — обясни Хера Дракил. — Меко е при обработка, но като го сложиш в огъня, става твърдо като камък. Не се чупи, Берал Шак Ур.
Вейлин кимна и му върна тоягата.
— Така и не ме попита какво ми е казала сляпата жена.
— Казала ти е, че трябва да се съюзим с теб. Виденията ѝ са добре известни на сеордите.
— Но вие бяхте готови да отхвърлите завета ѝ.
— Твоите хора нямат богове, моите — също. Сляпата жена е живяла много отдавна и е имала видения за бъдещето. Повечето се сбъднаха, други — не. Ние се водим от нея, но не я боготворим.
— А какво боготворите?
За пръв път нещо като усмивка мина по лицето на сеордата.
— Стоиш в това, което боготворим, Берал Шак Ур. Вие наричате това място Великата гора, ние го наричаме сеорда, защото то е нас и ние сме него.
— За да се биете с враговете ни, ще трябва да го напуснете.
— Правил съм го и преди, когато отидох да видя твоята земя с последния владетел на кулата. Много неща видях там и всичките бяха грозни.
— Сега ще видиш още по-грозни неща.
— Знам. — Сеордата остави тоягата, облегна се на скалата и затвори очи. — Знам.
7.
Лирна
— Ето я пак! — ахна Мурел, посочи, затича се към носа и лодката се разклати. — Виждате ли я?
Лирна погледна към морето и зърна голямата перка миг преди тя да изчезне под повърхността. „Винаги са гладни.“
— Може би ни харесва — каза престъпникът с белезите по лицето. Казваше се Харвин и твърдеше, че преди време командвал банда от трийсет мъже, но бил заловен и хвърлен в затвора заради любовта си към красива жена от благородно потекло, история, която Илтис посрещна с открито презрение.
— По-скоро те е продала някоя кръчмарска курва, на която си забравил да платиш — беше се засмял той.
Заяждаха се постоянно, често бяха на крачка от сбиването и Лирна се бе отказала да ги разтървава. Ако единият убиеше другия, поне храната щеше да им стигне за по-дълго.