Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Когато се вряза в корпуса, е видяла красивото лице на брат Илтис и се е влюбила до уши — продължи Харвин. — Затова ни следва, не може да се отлепи от него.
— Ах ти, боклук неден! — запени се Илтис.
Лирна им обърна гръб. Знаеше, че спорът им неизбежно ще се разгорещи, така че вместо да им слуша глупостите плъзна поглед по морската повърхност. Вече четири дни се носеха по вълните и червената акула беше единствената им компания. Отдавна би трябвало да е обърнала лодката им и да ги е изяла, без да си дава много зор. Щом можеше да потопи цял кораб, нещастната им лодка не би следвало да я затрудни по никакъв начин. Лирна постоянно се сещаше за последната усмивка на Фермин, за окървавените му зъби. „Вече дадох всичко, което имах за даване…“
Перката се появи отново и Мурел замръзна като статуя, разранените ѝ пръсти литнаха към устата ѝ. Този път акулата беше по-близо, движеше се косо към тях през вълните. Мурел стисна очи и започна да рецитира от катехизиса на Вярата. Перката ставаше все по-голяма. Лирна прегърна момичето през раменете, а Илтис и Харвин забравиха за спора си. Перката свърна на двайсетина метра от лодката, раираното в червено тяло на акулата се издигна от водата и едно гигантско черно око грейна за миг над вълните. Мурел отвори очи, изскимтя и пак ги затвори. Акулата удари с опашка, после отново се скри под повърхността.
— Отиде си — каза Лирна на хлипащата Мурел. — Видя ли?
Момичето само поклати глава и се срина на дъските, уплашено и изтощено. Главата му се отпусна в скута на Лирна.
Лирна плъзна поглед по малкото си дървено кралство от пет гладни поданици и за пореден път се запита дали нямаше да е по-добре за тях, ако ги беше зарязала в трюма. На сутринта след като корабът потъна бяха успели да съберат малко храна от бурета, които подскачаха по вълните, най-вече маринована риба, която беше толкова гадна, че когато я опита за пръв път, Лирна едва не повърна, но гладът бързо сложи край на капризите ѝ. Най-големият ѝ страх беше свързан с липсата на прясна вода, но точно той се оказа безпочвен, защото всеки ден валяха проливни дъждове, толкова силни, че се налагаше да изгребват вода от лодката. Греблата им представляваха две къси дъски от палубата на кораба. През първия ден Илтис и престъпникът гребаха с тях на запад, докато мълчаливият Бентен, млад рибар от Варинсхолд и единственият моряк сред тях, не посочи ранните вечерни звезди и не обясни, че по негова преценка се намират на петдесетина мили източно от местоположението си предната вечер.
— Което означава, че сме се отдалечили значително от Варинсхолд в южна посока каза той. — По тези ширини борейлинските течения са с източна посока. Гребете колкото искате, но няма да постигнете нищо.
„На изток.“ Тоест теченията щяха да ги изхвърлят на бреговете на Волария, ако преди зова не умряха от глад. Чела беше достатъчно морски истории и знаеше до какви крайности може да тласне гладът отчаяните хора. Постоянно си мислеше за „Морски призрак“. „Морски призрак“ бил един от първите бойни кораби на баща ѝ, построяването му глътнало гигантски средства и мнозина твърдяха, че бил най-хубавият кораб, отплавал някога от пристанище на Кралството. Изчезнал в буря близо до северния бряг във второто десетилетие от царуването на Янус. Смятало се, че е потънал, но няколко месеца по-късно ренфаелски рибари го открили да се носи в южна посока. На борда му имало само един жив член на екипажа, умопомрачен моряк, който гризял бедрената кост на свой колега, а на палубата имало спретната купчинка черепи. По заповед на баща ѝ „Морски призрак“ бил изгорен и останките му потопени, защото никой моряк не би се качил на палубата му.
Главата на Мурел натежа в скута ѝ, Лирна сведе поглед и видя, че девойката е заспала. Тихи стонове се отронваха от полуотворените ѝ устни — вероятно сънуваше изтезанията, които бе преживяла на кораба. Лирна овладя импулса си да я погали по косата, защото знаеше, че дори най-лекото докосване ще предизвика поредния пристъп на ужас и писъци. „Съжалявам — помисли си тя, загледана в Мурел, която потрепваше насън. — По всичко личи, че плановете ми да съборя империята им са обречени на провал.“
Лодката се разклати отново. Лирна вдигна глава и видя Бентен да стои на кърмата и да гледа на изток, заслонил с ръка очите си срещу жаркото слънце.
— Акулата? — попита го тя.
Младият рибар мълчеше, загледан на изток, после изведнъж се вдърви. След миг се обърна към нея и каза:
— Платно.
Всички се завъртяха вкупом и едва не обърнаха лодката.
— Воларианци? — попита Илтис.
— По-лошо — каза Бентен. — Мелденейци.