V. [bg]

— Ти не си истинска.

— Аз… — Ръцете безволно се отпуснаха край бедрата й.

— Знаеш ли какво е фетиш? Това не е самата жена, а дадена вещ, която има някакво отношение към нея и доставя удоволствие сама по себе си. Обувка, медальон, жартиер… Ето такава си ти, не истинска, а фетиш, предмет доставящ наслада.

Мелани бе изгубила дар слово.

— Какво представляваш съблечена? Хаос от плът. Обаче на сцената, като Су Фен, осветявана от водородни и кислородни лампи и Друмондови прожектори, ще се клатушкаш като механична кукла, в сковаващия движенията ти костюм… Ще подлудиш цял Париж. И жени и мъже.

Очите на Мелани не проявяваха абсолютно никакъв интерес да откликнат, не показваха нищо. В тях не се долавяше страх, желание или очакване. Единствено онази Мелани от огледалото би могла да им придаде някакво изражение, да ги накара да отвърнат. Жената бе доближила кревата и сложи отрупаната с пръстени ръка върху тялото на манекена. Мелани хукна покрай нея, продължи на пръсти, зави при кулисите и изскочи на сцената, импровизирайки танцови стъпки под съпровода осигуряван от Порцепич, който атакуваше вяло пианото. Отвън долиташе тътен от гръмотевици, накъсващи музиката на неравномерни интервали.

Като че ли изобщо нямаше да завали.

Руското влияние върху музиката на Порцепич обикновено биваше обяснявано с това, че на времето майка му е била модистка в Санкт Петербург. Понастоящем, в интервалите между хашишовите сънища и яростните атаки върху рояла у дома в Батиньол, той общуваше с чудновата колекция от руски емигранти, предвождани от някой си Холски, огромен шивач с подчертана склонност към убийство. Всички те се занимаваха с тайна политическа, тоест революционна, дейност и непрекъснато разсъждаваха и спореха за Бакунин, Маркс, Улянов.

Холски се появи, когато слънцето залязваше, скрито от жълти облаци. Той веднага въвлече Порцепич в спор. Танцьорите се разпръснаха, а на сцената останаха само Мелани и жената. Сатин измъкна отнякъде китарата, Порцепич седна на пианото и те запяха революционни песни.

— Порцепич, очаква ви голяма изненада в недалечното бъдеще, когато ще станете свидетел на делата ни — усмихна се шивачът.

— Нищо не може да ме изненада или удиви — отвърна Порцепич. — Ако за историята е характерно цикличното развитие, значи сега се намираме в период на декаданс, нали?, и вашата предполагаема революция е само един от неговите симптоми.

— Декадансът е регрес, а ние сме във възход — възрази Холски.

— Декадансът представлява упадък на човешкото у нас и колкото по-дълбока е нашата развала, толкова по-малко остава от хуманността в нас — намеси се Итагю. — И, бидейки по-малко човечни, ние приписваме и пробутваме това изгубено качество на неодушевените предмети и абстрактните теории.