Вихърът на Жътваря

— Колко точно опасен? — попита Трул, изведнъж притеснен.

— Има една котка, емлава — днес влязохме в територията й, намерих драсканото по дървета и камък. Мъжкар, по миризмата на пикнята. Днес ай са по-изнервени от обичайното, защото котката ще ги убие при всяка възможност, а напада от засада. Но аз ги успокоих с песента си. Намерих Тог’тол — жълта охра — в края на краищата.

— Щом вълците знаят, че сме тука, с котката как е? — попита Бързия Бен, без да откъсва очи от капещото над пламъците месо.

— Той знае.

— Е, просто страхотно, Онрак. Май ще трябва да си приготвя няколко вътъка тогава. Изтощително е, знаеш ли.

— Няма нужда да се притесняваш, като изгрее слънцето, магьоснико. Котката напада нощем.

— Гуглата да те вземе! Да се надяваме вълците да я надушат преди нас!

— Няма — отвърна му с дразнеща кротост имассът. — Когато вмирисва територията си, емлавата насища въздуха със знака си. Телесната й миризма е много по-слаба, дава възможност на звяра да се промъкне където си иска в територията си.

— Защо тъпите зверове са толкова адски умни, между другото?

— Защо ние умниците сме толкова тъпо жестоки, Бързи Бен? — на свой ред попита Трул.

— Престани да ме объркваш в състоянието ми на животински ужас, едур.

Нощта мина без произшествия, а на следващия ден навлязоха още по-навътре в територията на емлава. Предобед Онрак спря до един поток и коленичи, за да започне ритуала си с измиването на ръцете. Поне Трул допускаше, че е ритуал, макар че като нищо можеше да е един от онези мигове на бездиханна възхита, които сякаш обземаха Онрак. И в това нямаше нищо изненадващо — Трул подозираше, че още месеци ще е изумен след това прерождение. „Разбира се, той не разсъждава като нас. По начина си на мислене аз съм много по-близо до този човек, Бързия Бен, отколкото до който и да било Имасс. Как е възможно това?“

Онрак стана и се обърна към тях, с копието в едната ръка и меча в другата.

— Близо сме до леговището на емлавата. Той спи, но ни усеща. Решен е тази нощ да убие един от нас. Сега ще оспоря правата му над тази територия. Ако се проваля, вас сигурно ще ви остави, защото ще се нахрани с моята плът.

Бързия Бен поклати глава.

— Няма да го правиш сам, Онрак. Вярно, не съм много сигурен колко от магията ми ще действа тук, но проклет да съм — това е само една тъпа котка в края на краищата. Ослепителна мълния, трясък…

— И аз ще се включа — заяви Трул Сенгар. — Започваме с копията, нали? С достатъчно вълци съм се бил навремето. След като го раним и осакатим, нападаме с мечовете.

Онрак ги изгледа за миг и се усмихна.

— Разбирам, че няма да ви разубедя. Но заради самата битка не трябва да се намесвате. Не мисля, че ще се проваля, и скоро ще разберете защо.

Трул и магьосникът тръгнаха след имасса нагоре по склона на изпълнената с ледникови наноси пукнатина, през надвиснали, обрасли с лишей огънати скали. Зад тази чернокаменна издатина се издигаше стръмна стена от сиви шисти, нашарена с пещери там, където седиментът се беше изронил под непрестанния порой на ледниковия топеж. Потокът, в който Онрак бе натопил ръцете си преди малко, се изливаше от една такава кухина в малко езерце, преди да потече надолу. Вдясно имаше друга пещера, с триъгълен вход. Площадката пред него беше осеяна с натрошени кости.