Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Освен това багилите на всеки остров бързали да наемат повече хора от друга гилдия, за да не откъсват своите си от работа. Така че и сдруженията започнали да се карат. Хаос вътре в княжествата, раздори помежду им… и настъпващи варвари от север. По-точно — упорити слухове за тях.
Владетелките не успяха да помирят гилдиите — за пръв път в цялата историята на Борея. Шарканите предложиха помощ. Пратиха оръженосци за съгледвачи — къде са тия странни дългоживущи нашественици, слънце да ги изпече!… Оръженосците видяха… нещо, козината на варварите била сива. Никой съгледвач не е имал позволение да се сниши и да разгледа отблизо пълчищата плуващи през океана твари. Но като се върнали, докладвали, че плъховете-нашественици се държат странно. Твърде организирано. Подредени в блокове, а не на тълпи. И даже май ядат ония свои съплеменници, които капват от умора, ама го правят пак някак организирано, като по план. А уж не са хищни, макар да хапят много лошо…
Владетелките свикаха Багилския съвет на Борея, дойдоха ветроездачите да транспортират тарторите на княжествата към Цитаделата. Там мислехме да предложим ние да се заемем със случая и да спрем варварите. Обаче, още преди съветът на Борея да се събере в Резиденцията, един багил от периферен остров се спазарил с повечето гилдии, че ще прати войска срещу плъховете. Ще го направи сам и за своя сметка. Срещу незначителни отстъпки в търговските договори с целия Архипелаг. Алчността изяде главата на багилите. Повечето приеха и пуснаха дружините на този благодетел на своя територия…
По островите плъпнаха колони невиждани до тоя момент бойци. Всичко живо се разтреперваше от вида им. С наметала до земята, закачулени, въоръжени единствено с боздугани. Мълчаливи, сякаш глухонеми. В идеален строй. Никакъв обоз, конница или обсадни машини. Не носеха непременно сиво. В топлите страни се появяваха в мръсно бяло. В студените места бяха черни. И вечно със закрити лица. Беззвучни. Робски покорни на командирите си. Безстрашни като механизми. Безмилостни и жестоки без чувства. Сиви.
За пет кане кръстосаха Борея от местата на приполярните виелици до екваториалните знойни лагуни, през студ и пек, през дни и нощи. За жителите на островите и околните крайбрежия този половин яр стана цяла вечност.
— Поне унищожиха ли варварите?
— Варварите… просто изчезнаха. Ние не регистрирахме нито една битка между сиви качулки и сиви плъхове. Затова пък се случиха боеве с борейските стражи. Багилите бяха събрали наистина твърде много народ под оръжие и скандалите с местните поданици на гилдията стигнаха до сериозна вражда. Повечето наемници на драго сърце биха се разкарали по домовете си, но стихийно възникнали местни отряди не им даваха да мръднат от острова им, искаха възмездие за щети, кръвнина за пострадали и убити в юмручни кръчмарски схватки… Или поне да им хвърлят по един хубав пердах и да ги изгонят позорно. Не бяха въобще склонни просто да ги пуснат да си вървят, затова стражите се барикадираха в замъците на багилите, които направо не знаеха как да постъпят. На места се вдигнаха бунтове против тарторите на гилдията. Другаде обсаждаха казармите на стражите, под ръководството на багила си. Молби за помощ заваляха към главатаря на сивите качулки. И той ги прати, без да иска нищо в замяна — душа човек, нали?
И сраженията започнаха. Против цивилни на практика метежници. Против обсадени стражеви дружини. Винаги сами, не допускаха на бойното поле „съюзници“. След тях не оставаше от противника нищо. Нито трупове, нито ранени. Изчезваха. Празни крепости. Гола долина, ако се случеше бунтовници или стражи да излязат за схватка, фактически на турнир, както тук и на Кашеп всъщност воюват, тоест воюваха. Размирици станаха и в континенталните градове-колонии. Сивите качулки предприеха наказателни експедиции отвъд морето. Оставиха пусти селища там, където решиха да не се задържат… А още в началото на цялото това безумие Ятото научи, че никой, никой не усеща войниците в сиво като живи същества. Никой.
— Какво представляват?…
— Засега толкова мога да ти споделя за мъртваците, а именно — че на практика наистина са мъртъвци. Едва тогава разпознахме в Сивите качулки атълани. После се появиха и вимана, смъртоколесници на граморски. Понечихме да се намесим… и Владетелките ни забраниха да го направим. Не ни остана нищо друго, освен да се оттеглим от Земемория. Малко след това не закъсня и развръзката — Владетелките изчезнаха и властта открито се пое от командирите на закачулените. Багилът, пуснал ги в действие, се оказа един от тях. Навярно се бе маскирал като тартора на онази гилдия. Започнахме да организираме Похода. Врагът ни „помогна“ в това, като тръгна да прави набези по суша и въздух срещу селища на други кашепски народи. Това е историята, Радо.