Престолът от драконова кост

Лут въздъхна спокойно; Мейгуин го погледна и видя бръчките по лицето му, които винаги толкова я бяха изненадвали.

„Той е изморен, а тя — Инахуен — е изплашена — помисли си Мейгуин. — Не мога да разбера обаче как се чувствам аз? Ядосана? Не съм съвсем сигурна — по-скоро изтощена“.

Докато кралят оглеждаше пратеника на Елиас, в стаята като че ли се стъмни. За миг Мейгуин се изплаши, че облаците може да са скрили слънцето, че зимата се завръща; после осъзна, че това се дължи на собственото й усещане за ситуацията, на чувството, че на везните е сложено и нещо друго, а не само душевният мир на баща й.

— Гутулф — поде кралят и гласът му беше натежал, сякаш носеше на раменете си тежко бреме, — днес не се опитвай да ме предизвикваш… но и не си помисляй, че можеш да ме изплашиш. Кралят не прояви никакво разбиране към проблемите на хернистирците. Преживяхме тежка суша, а сега дъждовете, за които хиляди пъти сме благодарили на боговете, стават мор. Кое наказание, с което би могъл да ме заплаши Елиас, може да е по-лошо от това да гледам хората си ужасени, а добитъка ни умиращ от глад? Не мога да платя по-голям данък.

За миг графът на Утаниат остана смълчан, после слисаното му изражение постепенно се смени с нещо, което Мейгуин с тревога определи като тържествуване.

— Няма по-голямо наказание? — каза графът, наслаждавайки се на всяка дума, сякаш даже произнасянето й му доставяше неизмеримо удоволствие. — Няма да платите по-голям данък? — Той изплю една голяма храчка на земята, точно пред трона на краля. Няколко от войниците на Лут извикаха ужасени; арфистът, който свиреше тихо в ъгъла, изпусна инструмента си с един последен фалшив акорд.

— Куче! — скочи Гуитин, като бутна столчето си, измъкна меча си и го опря в гърлото на Гутулф. Графът само го гледаше, повдигайки все по-високо брадичката си.

— Гуитин! — изрева Лут. — Успокой се, по дяволите, успокой се!

Гутулф сви устни.

— Остави го. Давай, пале, убий невъоръжения човек, който е главен министър на Негово величество краля! — Вратата изскърца, когато няколко от неговите мъже, преодолели първоначалното си стъписване, започнаха да влизат. Гутулф вдигна ръка. — Не! Дори това хлапе да пререже гръкляна ми, никой да не отвръща! Излезте и тръгвайте с конете за Еркинланд. Крал Елиас ще бъде безкрайно… заинтересуван. — Объркани, хората му застанаха неподвижно и заприличаха на въоръжени бостански плашила.

— Остави го, Гуитин — каза със смразяващ гняв Лут. Лицето на принца беше червено. Той изгледа продължително еркинландеца, после отдръпна меча си. Гутулф прекара пръст по тънкия разрез на шията си и хладнокръвно се загледа в собствената си кръв. Мейгуин осъзна, че през цялото време е сдържала дъха си, но когато видя пурпурното петно на върха на пръста на графа, го изпусна.

— Ще те оставим жив, за да разкажеш на Елиас какво направи, графе на Утаниат. — В спокойния тон на краля се долавяше съвсем слабо треперене. — Надявам се, че ще му кажеш и за това как оскверни двореца на Херн, оскърбление, заради което щеше да умреш, ако не беше пратеник на Елиас и първи министър. Тръгвай.