Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Няма да има нужда от наказание — отговори Вейлин. — Сеордите ми дадоха ясно да разбера, че ще имат грижата сами да следят за изпълнението на правилата.
— Длъжен съм да докладвам за настроението на хората — продължи Адал. — Както наредихте, потушаваме своевременно откритото недоволство, но няма как да затворим всички усти.
— Сега пък какво има? — попита Вейлин и прокара уморено ръка през косата си. Срещата с Нерсус Сил Нин беше оставила горчив привкус в устата му, надявал се бе да научи повече от нея и липсата на информация го изпълваше с раздразнение и несигурност. Освен това започваше да разбира защо не обича да командва. „Постоянно мрънкат.“
— Неудобни са им ботушите? Тренировките им тежат?
— Страх ги е от гората — каза Норта. — И не ги виня. Мен тази гора ме плаши до смърт, а още не сме влезли в нея.
— Разбирам — каза Вейлин. — Всеки, който няма кураж да върви през гората, е свободен да си тръгне. Нека предадат оръжията си, ботушите, продоволствието и парите, които са получили досега, след това са свободни да поемат назад към дома си, да чакат там появата на воларианската флота и да се насладят в пълна мяра на клането, което ще последва. Може би тогава ще разберат какво е истински страх. — Опря юмруци на масата с картите и пое въздух през стиснати зъби. — Или това, или ми дайте списък на най-гръмогласните и ще наредя да ги бичуват.
— Ще говоря с тях — каза Дарена, докато капитаните пристъпваха от крак на крак в последвалото мълчание. — Ще успокоя страховете им.
Вейлин кимна мълчаливо и даде знак на брат Холун да започне с ежедневния си доклад за състоянието на обоза.
— Какво ти каза тя? — попита го Дарена, след като капитаните си тръгнаха. Отвън долитаха звуците на разтурящ се лагер. Войската се готвеше да навлезе в гората. — Че така ти развали настроението?
— Повече ме тревожи онова, което не ми каза — отвърна Вейлин. — Нямаше отговори на въпросите ми, милейди. Не сподели с мен велика мъдрост, която да ни води по пътя. Не, видях само една уморена стара жена, сполетяна от последното си видение за бъдеще, което ѝ е омразно.
Дарена помълча миг, но не откъсна поглед от лицето му. Всъщност, даде си сметка Вейлин, постоянно го следеше с поглед, откакто се бяха върнали от гората.
— Вълкът — каза тя накрая. — Виждал си го и преди.
Той кимна.
— И аз съм го виждала. Бях много малка тогава, в нощта, когато татко ме намери, вълкът ме близна… — Зареяла бе поглед в нищото, почти като в транс. После примигна, тръсна глава и стана. — Трябва да ида да поговоря с хората.
В крайна сметка никой не отказа да влезе в гората — явно думите на Дарена за пореден път им бяха внушили лоялност и кураж. „Обичат я“ — реши Вейлин. Мислеше си за лекотата, с която Дарена се движеше между мъжете, как се смееше с тях и как без видимо затруднение помнеше имената и лицата на хиляди. Самият той не притежаваше тази дарба, него мъжете го следваха от дълг или страх. Можеше единствено да се надява, че обичта им към нея и страхът им от него ще са достатъчни, когато се изправят лице в лице с воларианците.
Първи в гората влязоха войниците от Северната гвардия, пеша, повели конете за юздите, а десетки сеорди вървяха по фланговете им и ги следяха в мрачно мълчание. Вейлин поведе Първи пехотен полк след тях. Разделил беше войската на десет полка, всеки от по хиляда мъже, като бе позволил на войниците от всеки полк сами да изберат знамето си. Онези в Първи бяха предимно миньори и се бяха спрели на знаме с кръстосани кирки на син фон. Водеше ги — не без сериозна помощ от един сержант от Северната гвардия — кмет Ултин от Крадливо дере.
— Леле, вървя през Великата гора, аз — рече с почуда Ултин, като зяпаше ококорен наоколо. — И командвам полк по заповед на милорд. А моят старец викаше, че цял живот ще изпразвам кофата с пикнята на бригадира.
— Кога напусна Ренфаел, капитане? — попита го Вейлин.
— Викайте ми Ултин, ако обичате, милорд. Момчетата ги напушва смях, като ви чуят да ми викате капитан. — Хвърли поглед през рамо към хората от полка си. — Прав ли съм, кучета невъзпитани?
— Цуни ми гъза, Ултин — каза един от първата редица. Пребледня, уловил погледа на Вейлин, и бързо сведе поглед. Вейлин преглътна острата забележка — челото на устатия бе оросено с пот, а лицата на другарите му бяха побелели от страх, очите им току стрелкаха дърветата наоколо.
— Преди повече от петнайсет години, милорд — каза Ултин. — Толкоз минаха, откакто зарязах оная вонлива дупка, дето наричах дом. Не е като да ми липсва особено. Беше си поредното мизерно миньорско селце, пълно с кофти хора на кофти плата от кофти лорд. Чух за Пределите от един калайджия, разправяше, че там един миньор печелел четири пъти повече, стига да издържа на студ и да не го е страх от диваците. Спестих малко парици и се качих на кораб. Не ми е хрумвало, че ще се върна някога. Досега де.