Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— О, не я отрязвай! — каза къдрокосото момиче. — С нея изглеждаш толкова величествен!

— Да, недей! — заприглася й тъничката й приятелка.

Третата — ниско момиче с права руса коса и няколко петна на лицето, поклати глава и също каза:

— Недей!

— Само я оформям. — Той се чудеше на глупостта на жените. Само преди дни тук умираха хора, защитавали Камъка! Хора, които тези момичета най-вероятно познаваха. И все пак ето ги тук, да му досаждат заради брадата му. Как можеха да са толкова лекомислени? — Наистина ли мислите, че изглежда… величествено? — попита той.

— О, да — изтърси къдрокосата и се изчерви. — Тоест тя те прави… тя прави един мъж да изглежда по-стар.

— Значи смяташ, че имам нужда да изглеждам по-стар? — осведоми се той с възможно най-суровия си тон.

— Не! — отвърна припряно момичето. — Но ти отива.

— Казват, че си бил много смел в битката, сър Сеоман — каза слабото момиче.

Той сви рамене.

— Ние се борехме за дома си… за живота си. Просто се стараех да не ме убият.

— Точно както би казал Камарис — въздъхна слабичкото момиче.

Саймън гръмко се разсмя.

— Няма нищо общо с Камарис. Съвсем нищичко!

Малкото момиче се беше промъкнало по-близо и сега съсредоточено гледаше огледалото на Саймън.

— Това огледало магьосническо ли е?

— Магьосническо?!

— Казват, че… — Тя заекна и погледна към приятелките си за помощ.

Слабата се намеси енергично.

— Казват, че си приятел с магьосници. Че идват феи, когато ги повикаш с вълшебното си огледало.

Саймън отново се усмихна, но неуверено. Частици истина се смесваха с глупостите. Как се бе получило така? И кой говореше за него?

— Не, това не е съвсем вярно. Огледалото ми беше дадено от един сит, да, но те не идват ей така, когато ги повикам. Иначе нямаше да се бием сами срещу херцог Фенгболд, нали?

— Може ли твоето огледало да изпълнява желания? — попита къдрокосата.

— Не — отговори твърдо Саймън. — Никога не е изпълнило нито едно мое желание. — Замълча, като си спомни как Адиту го бе спасила в зимните дебри на Алдхеорте. — Имам предвид, че не прави точно това — завърши той. Значи и той смесваше истината с лъжи. Но как би могъл да обясни безумието на последната година така, че тези момичета да го разберат?

— Ние се молехме да ни доведеш съюзници, сър Сеоман — каза слабото момиче сериозно. — Бяхме толкова изплашени!

Той погледна бледото й лице и разбра, че тя казва истината. Разбира се, че са били разтревожени — значеше ли това, че не можеха да се радват, че са останали живи? Това не беше равно на лекомислие все пак. Нима трябваше да оплакват и скърбят като Джосуа?

— И аз бях изплашен — обяви той. — Имахме голям късмет.

Настъпи мълчание. Къдрокосото момиче оправяше наметалото си, което се беше открехнало и бе открило нежната му шия. „Времето наистина се стопля“, помисли си Саймън. Бе стоял неподвижно от доста време, но нито веднъж не бе потреперил. Той погледна нагоре към небето, сякаш се надяваше да намери потвърждение за промяната на времето.