Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Ти стой тук — каза Мин на Логаин и стана. Надяваше се, че няма да предизвика някоя суматоха. Мъжът се взираше в лицата на Айез Седай, една по една, и като че ли виждаше повече, отколкото в последните дни. — Остани на тази маса, докато се върна, Далин. — Беше загубила навика да е сред хора, които знаят истинското му име. — Моля те.
— Тя ме предаде на Айез Седай. — Изуми я това, че Логаин проговори след толкова дни мълчание. Той потръпна и кимна унило. — Ще изчакам.
Мин се поколеба, но ако двамата Стражници не можеха да го спрат да извърши нещо глупаво, то цяла стая, пълна с Айез Седай, сигурно можеше. Когато стигна до вратата, някакъв мъж с вид на коняр тъкмо подвеждаше висок дорест кон. Конят на Брин, предположи тя. Техните коне не се виждаха наоколо. Дотук с порива й към свободата. „Ще я изпълня проклетата му клетва! Ще я изпълня! Но не могат да ме разделят от Ранд точно сега. Направих това, което искаше Сюан. Трябва да ми позволят да отида при него.“ Единственият проблем беше, че Айез Седай сами решаваха какво трябва да направят и какво другите трябва да направят за тях.
Сюан нахълта начумерена през вратата — носеше навито одеяло и дисаги — и едва не я събори.
— Пази Логаин — изсъска й тя, без да спира. — Никой не бива да говори с него. — После продължи с твърди крачки към стълбището, където една сивокоса слугиня тъкмо повеждаше Брин към горния етаж, и ги настигна. Ако можеше да се съди по погледа, който заби в гърба му, на нещастния човек му оставаше само да се моли да не извади ножа на колана си.
Мин се усмихна на високия строен Стражник, който я беше последвал до вратата. Стоеше на десетина стъпки от нея и се правеше, че не я гледа, но тя не хранеше подобни илюзии.
— Добре, добре. Сега сме гости. Приятели.
Той не отвърна на усмивката й. „Проклетите му мъже с тия каменни лица!“ Защо поне с намек не показваха какво мислят?
Тя се върна на масата. Логаин все така умислено оглеждаше Айез Седай. Чудесен момент бе намерила Сюан да иска да мълчи, няма що. Тъкмо когато започна да показва някакви признаци на живот.
— Логаин — каза тя тихо, надявайки се, че двамата Стражници, облегнати на стената, няма да я чуят. — Струва ми се, че не бива да казваш нищо, докато Мара не ти обясни какво е намислила. На никого.
— Мара ли? — Той се изсмя мрачно. — Искаш да кажеш Сюан Санче? — Все пак не му беше убягнало това, което бе чул в омаята си. — Някой тук да ти прилича на човек, който иска да говори с мен? — И продължи да се оглежда намръщено.
И наистина, като че ли никой не се канеше да заговори един опитомен Лъжедракон. С изключение на двамата Стражници, никой като че ли изобщо не им обръщаше внимание. Ако не беше по-наясно с нещата, Мин щеше да реши, че Айез Седай в стаята са възбудени. Те и преди малко съвсем не изглеждаха изпаднали в летаргия, но сега ги беше обхванал нов прилив на енергия, говореха си нещо на малки групи и раздаваха на Стражниците си енергични нареждания. Свитъците, които допреди малко поглъщаха цялото им внимание, лежаха оставени по масите. Шериам и другите, които бяха отвели Сюан, се бяха върнали и сега от двете страни на Леане седяха две писарки и бързо записваха под нейна диктовка. А в хана нахлуваха още и още тълпи Айез Седай, изчезваха през грубата дъсчена врата и повече не се връщаха. Каквото и да се беше случило вътре, Сюан очевидно ги беше раздвижила.
На Мин й се прииска да види Сюан поне за пет минути. Не се и съмняваше, че в този момент тя налага Брин по главата със собствените му дисаги. Не, Сюан нямаше да прибегне до това, въпреки гневните си погледи. Брин не беше като Логаин — по-голям и от самия живот във всички пропорции и настроения; за известно време Логаин бе успял да потисне Сюан с огромността си. Докато Брин беше кротък човек, сдържан, и съвсем не потискащ. Не беше й се искало да види отново човека, когото бе запомнила от Корски извори като враг, но не допускаше, че той ще може да удържи дълго пред Сюан. Може би си въобразяваше, че тя покорно ще отслужи отсъдения си срок като негова слугиня, но Мин не хранеше съмнения кой в края на краищата ще прави това, което другият поиска. Трябваше просто да поговори за него със Сюан.
Сякаш мислите на Мин я бяха довели, Сюан слезе тежко по стълбите с голям бял вързоп под мишница. Настръхнала като дива котка — ако имаше опашка, щеше да заплющи с нея. Спря се за миг, изгледа Мин и Логаин, след което замарширува към вратата, водеща към кухнята.
— Ти стой тук — предупреди Мин Логаин. — И моля те, не прави нищо, докато… Сюан не поговори с теб.