Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Този свят беше негов, във всяко отношение. Тундра на север и дървесен пояс на юг — от време на време достигаше до самата сянка на огромните ледници, проточили се по долините. Гората представляваше объркана смес от широколистни и иглолистни дървета, накъсана от дерета и насечена от прекатурени скали, извори с бистра вода и блатясали долчинки. И гъмжеше от птици: несекващото им чуруликане надмогваше понякога всичко друго.
Стада елени се движеха безцелно между гората и тундрата. По-близо до леда, по височините, се мяркаха подобни на кози същества — изкатерваха се по скалните издатини, за да погледнат отгоре двукраките странници, минаващи през владенията им.
В първата седмица на скитането им Онрак току изчезваше из гората. Всеки път, щом се върнеше, колекцията му от сечива се разрастваше. Дървен прът, чийто връх втвърди на огъня; повет и тръстики, от които правеше примки и мрежи, които връзваше за копието и с изумителна ловкост хващаше птици в полет.
Събираше кожичките и вътрешностите на малките бозайници, хванати в нощните му примки. От стомасите и червата на зайци направи поплавъци за мрежите с тежести, които мяташе в потоците, а на извадените сьомги запазваше гръбнаците — с тях след това съши кожите в торба. Събираше въглени и дървесна мъзга, лишеи, мъхове, грудки, пера и бучки животинска мас — и всичко това отиваше в торбата.
Но всички тези неща не бяха нищо в сравнение с разцъфтяването на самия Онрак. Лицето, което Трул бе познавал само като суха кожа, изпъната върху натрошена кост, сега беше одухотворено и изразително. Трул си помисли, че все едно е бил сляп за приятеля си преди, когато дори гласът му бе равен и безжизнен.
Онрак сега се усмихваше. Внезапен изблик на искрено удоволствие, което не само отнемаше дъха на Трул — а и често пълнеше очите му със сълзи, признаваше си той, — но можеше да накара дори и Бързия Бен да замълчи. Мрачното лице на чародея изведнъж започваше да издава нескрито удивление, онзи израз, който би могъл да има добронамерен възрастен, загледан в игра на дете.
Всичко у този Имасс приканваше към приятелство, сякаш самата му усмивка правеше магия, заклинание, на което безрезервната вярност бе единственият отговор. На това обаяние Тайст Едур и не искаше да се съпротивлява. „Онрак в края на краищата е единственият брат, когото избрах.“ Но едурът забелязваше на моменти блясък на подозрителност в очите на малазанския чародей, сякаш Бързия Бен се задържаше на ръба на някаква вътрешна пропаст, спускане към нещо, на което заради самия си нрав не можеше да се довери изцяло.
Трул не изпитваше безпокойство. Разбираше ясно, че Онрак не си играе със спътниците си. Беше дух, върнал се в себе си, дух, излязъл от призрачно място — и призраци повече не го гнетяха. „Умрял в демоничен кошмар. Прероден в рай. Онрак, приятелю, ти си избавен и го знаеш с всяко свое сетиво — с допира си, с взора си, с мириса на земята и с песните на дърветата.“
Предната вечер се беше върнал от обиколка из гората с парче обелена дървесна кора. На нея имаше бучки ронлива жълта охра. По-късно край огъня, докато Бързия Бен готвеше останалото им месо от сърната, която Онрак беше убил в гората преди два дни, имассът стри бучките на прах и с помощта на слюнка и мас я направи на жълта паста. Докато го правеше, си тананикаше песен, провлечено и колкото носово, толкова и с глас. Обхватът, също като гласа му при говорене, беше странен. Като че ли беше способен да поддържа два различни тона, един висок, другия нисък и плътен. Песента свърши, щом свърши и работата. Последва дълга пауза. След това, когато започна да маже лицето, шията и раменете си, Онрак запя друга песен, този път в бърз ритъм, отчетливо и бързо като сърцето на бягащ звяр.
Когато и последната мазка боя покри кехлибарената му кожа, песента спря.
— Богове подземни! — ахна Бързия Бен с ръка на гърдите. — Сърцето ми направо ще изскочи от гръдния кош, Онрак!
Имассът го погледна с кротките си тъмни очи.
— Често са те гонили. В живота ти.
Бързия Бен отвърна с гримаса и кимна.
— Все едно че е било преди много и много години.
— Песента има две имена. Анкор Раела и Алиш Раела. Вълчата песен и Еленовата песен.
— А, навикът ми да преживям най-сетне бе разкрит.