Владетелят на кулата

Обърна се към огъня и се умълча, лицето ѝ посърна от умора.

— Надявах се последната ни среща да е радостна, надявах се, че ще дойдеш тук да ми разкажеш за жена си и децата си, за дългия си живот, изживян в мир и благоденствие.

Той посегна към ръката ѝ, макар да знаеше, че старицата няма да усети допира му.

— Съжалявам, че те разочаровах.

Тя не реагира и Вейлин се досети, че видението ѝ избледнява. Върна се при камъка, протегна ръка, но в последния миг се поколеба.

— Сбогом, Нерсус Сил Нин.

Тя не се обърна.

— Сбогом, Берал Шак Ур. Ако спечелиш своята война, върни се при камъка. Може би ще намериш някой нов, с когото да говориш.

— Може би. — Притисна ръка към камъка и дневната светлина изведнъж се върна, прогонвайки нощния хлад. Вейлин си пое дъх и се обърна към сеордите с най-авторитетния си глас: — Сляпата жена ми говори…

Не довърши, защото те гледаха другаде. Дванайсетимата бяха наскачали на крака и гледаха нещо встрани от него. Дарена стоеше наблизо и гледаше в същата посока с разширени от почуда очи. Вейлин се обърна и кръвната песен заехтя.

Вълкът клечеше спокойно в тревата, зелените му очи го следяха с поглед, който Вейлин помнеше добре. Но не го помнеше толкова голям, висок колкото него, ако не и повече. След миг вълкът облиза муцуната си и вдигна глава, а воят му бе толкова силен, че заличи всички останали звуци, толкова силен, че ушите им писнаха.

Вълкът сведе муцуна, воят утихна и за миг тишина захлупи дърветата, а после се надигна друг вой, отвсякъде, когато всички вълци във Великите северни гори отвърнаха. Воят не стихна дори когато вълкът се изправи и тръгна напред, голямата му глава наведена на височината на гърдите. Вдиша и ноздрите му се разшириха да поемат миризмата на Вейлин. Той чуваше ясно песента му, чуждата мелодия, която помнеше от деня, когато Дентос умря, музика толкова странна, че го хвърляше в недоумение. Ала една нотка се познаваше лесно. „Доверие. Вълкът ми има доверие.“

Вълкът подуши ръката му, близна я, после се обърна и се отдалечи с дълги подскоци, мярна се като сребърна резка сред дърветата и след миг се скри от поглед. Неспирният вой утихна.

Хера Дракил и другите сеорди пристъпиха напред и оформиха кръг около Вейлин, воините, които бяха чакали сред дърветата, излязоха на открито и оформиха втори кръг, мъже и жени в разцвета на силите си, всички стиснали бойни тояги. Хера Дракил вдигна тоягата си хоризонтално над главата си.

— Утре — каза вождът на сеордите — ще запея бойната си песен на изгряващото слънце и ще те преведа през гората.