![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Джосуа го изгледа проницателно.
— Какво ти беше да живееш с тях, Саймън? И какъв беше техният град Джао… Джао…
— Джао е-Тинукай'и. — Саймън беше горд от лекотата, с която изрече трудните звуци. — Бих искал да мога да обясня, Джосуа. Това е нещо като опит да опишеш сън — можеш да кажеш какво е станало, но не можеш да накараш някого да разбере как си се чувствал. Те са стари, много, много стари. Но като ги погледнеш, са млади, здрави и… красиви. — Той си спомни сестрата на Джирики Адиту, нейните прекрасни, светнали, хищни очи, усмивката й, изпълнена със скрита веселост. — Те имат пълното право да ни мразят, Джосуа — поне така смятат, — но вместо това изглеждат… озадачени от нас. Както бихме се чувствали ние, ако овцете станат могъщи и ни изгонят от градовете ни.
Джосуа се засмя.
— Овцете ли, Саймън? Да не искаш да кажеш, че императорите на Набан и крал Фингил… и моят баща, ако това е въпросът… са били рошави безобидни създания?
Саймън поклати глава.
— Не. Просто имах предвид, че ние също толкова се различаваме от ситите. Те ни разбират не повече, отколкото ние тях. Джирики и неговата баба Амерасу може и да не са толкова различни като някои — те наистина се отнасяха към мен с доброта и разбиране, — но останалите сити… — Той замълча объркано. — Не знам как да го обясня.
Джосуа го погледна меко.
— Как изглеждаше градът?
— Опитах се да го опиша, когато дойдох тук. Тогава казах, че е като огромен кораб, но беше и като дъга пред водопад. Ужасно е, но и досега не мога да го опиша по-добре. Целият е направен от плат, окачен между дърветата, но изглежда солиден колкото всеки град, който съм виждал. Но ти се струва, че всеки момент могат да го опаковат и да го отнесат някъде на друго място. — Той се засмя притеснено. — Виждаш ли, не ми стигат думите.
— Мисля, че го обясни много добре, Саймън. — Фините черти на принца бяха замислени. — Ах, колко бих искал да се запозная истински със ситите някой ден. Не мога да разбера какво е накарало баща ми да се страхува от тях и толкова да ги мрази. Какви съкровища история и знания сигурно притежават!
Бяха стигнали до входа на пещерата, който беше преграден с импровизирана решетка от тежки, грубо одялани греди. На пост беше един от тритингите на Хотвиг — стана от мангала, над който топлеше ръцете си, за да им отвори вратата и да ги пусне вътре.
Още няколко пазачи, поравно тритинги и еркинландци на Фреозел, стояха в преддверието. Всички почтително поздравиха както принца, така и Саймън, за смаяно объркване на последния. Фреозел се появи от дълбините на пещерата — потриваше ръце.
— Ваше височество… и сър Сеоман — каза той и сведе глава. — Мисля, че са готови. В смисъл — съвсем са изнервени. Ако чакаме още, ще си имаме неприятности — ще ме прощавате, че го казвам.
— Вярвам на преценките ти, Фреозел — каза Джосуа. — Заведи ме при тях.
Вътрешната част на обширната пещера, която беше отделена от предната с една извивка на каменната стена и по този начин скрита от слънцето, беше разделена с помощта на още по-здрави греди на две клетки с доста голямо пространство между тях.
— Те си викат през пещерата. — Усмивката на Фреозел показа дупката в зъбите му. — Обвиняват се. Не мигват по цяла нощ. Вършат нашата работа, така да се каже.
Джосуа кимна, тръгна към лявата клетка и прошепна на Саймън:
— Не говори нищо. Само слушай.
В полутъмната, осветена само с две-три факли пещера, Саймън не виждаше почти нищо. Миризмата на урина и немити тела — нещо, което Саймън смяташе, че вече не може да забележи — беше наистина неприятна.
— Искам да говоря с капитана ви — извика Джосуа. Сенките се раздвижиха и един облечен в парцалива зелена туника еркинландски гвардеец пристъпи към неодяланите греди.
— Аз съм, ваше височество — каза воинът.
Джосуа го огледа.
— Скеълдуайн? Ти ли си?
— Тъй вярно, принц Джосуа — отвърна притеснено капитанът.
— Виж ти. — Джосуа явно беше изненадан. — Никога не съм си представял, че ще срещна тук точно теб.
— Аз също, ваше височество. Нито пък съм очаквал, че ще бъда изпратен да се бия срещу вас, сир. Срамота…
Фреозел изведнъж излезе напред и каза насмешливо: