![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Междувременно центърът и десният фланг приключиха със своята част от работата и сега, тъпчейки на място, се обръщаха към реката. Но помощта им не беше нужна. Оцелелите не повече от шестстотин орки се бяха пръснали по целия бряг и Играещите с вятъра на мастер Кун ги поеха. Първите не бяха успели да се възстановят от удара на кавалерията и да направят плътен строй, така че сега загиваха с десетки от стрелите, мятайки се безпомощно по брега на Черната река.
— Днес Валиостр се разплати за поражението при Болтник — очите на Фенерджията горяха.
Дори и за най-тъпия от всички доралиски вождове щеше да е ясно, че това е победа.
Пристигнаха Трепачите и тежките им склотове внесоха своята лепта в унищожаването на армията на Първите. После маговете от Ордена също решиха да си заслужат късче слава в тази битка и се задействаха, при което черната вода на Иселина до самите баржи се надигна и като се превърна в огромна змия-камшик, удари по брега, повличайки останалите живи орки във водата. След няколко секунди всичко свърши и дружният победен рев от хиляди гърла заля Маргендската подкова.
Една седмица след битката при Маргендската подкова се озовахме в Раненг. Преди армията му да започне да форсира Иселина, херцог Хабсбърг ни отдели четиридесет конника, които да ни придружат. Предпазливостта се оказа излишна — през целия път до южната столица не се сблъскахме с никаква, дори и най-малка опасност. Едва ли не на всеки кръстопът и във всяко незасегнато от войната селце можеха да се видят войници в бяло-червени туники, нахлузени над броните и топлите куртки. Бездушните егери бдяха за реда и хващаха онези, които се опитваха да ловят риба в мътни води след приключването на войната. Няколко пъти се натъквахме на обесени край пътя хора. Бездушните затова бяха Бездушни, за да бесят без съд и присъда мародери, дезертьори, изнасилвачи, спекуланти и прочие дребни риби. Може да беше малко жестоко, затова пък ефективно.
Докато пътувахме към Раненг, настъпи истинска зима. И то въпреки че беше средата на ноември. Натрупа много сняг, а студът беше такъв, че сложих и втори чифт ръкавици. На всеки е ясно, че да седиш на кон в такова време не е голямо удоволствие, защото след няколко часа яздене вече не усещаш ръцете и краката си. Следвайки примера на Фенерджията, аз омотах лицето си с шал и това малко ме предпази от студения вятър, както и да не плюя в лицето си. За себе си реших, че ако някога се наканя да пътувам пак, то ще е само през лятото. По-добре слънцето да напича главата и врата, отколкото студът да изгаря ръцете и краката.
Конниците на Хабсбърг ни съпроводиха до Раненг и без изобщо да се бавят, препуснаха да догонят Втора южна армия. Има в Сиала луди хора, които нямат търпение да влязат в битка по собствено желание!
Честно казано, след летните приключения тук не изпитвах особена любов към Раненг. Това, което видях сега, още повече засили убеждението ми, че нямаме никаква работа в южната перла на Валиостр. Градът се задъхваше от наплива на бежанци, които войната беше изгонила от родните им места. По някаква причина всички бяха решили, че градските стени са надеждна защита срещу орките и е по-лесно да се оцелее тук, отколкото в която и да е селска провинция. Ето защо хората тук бяха повече, отколкото и в най-зловещия кошмар. Естествено, градската стража беше престанала да пуска в Раненг всички желаещи и под стените му със страшна скорост се бяха появили палатки, шатри, землянки и всичко, което можеше да мине за жилище. Около града горяха огньове, за гориво се ползваше не само забележимо оредялата близка гора, но и всичко, което попаднеше под ръка. Навсякъде беше такава мръсотия, че започнах да се притеснявам, че въпреки студа в най-скоро време в Раненг ще избухне някаква особено гадна зараза. Само медена чума за пълно щастие ни липсваше.
— И сега какво, Еграсса? — със скептичен глас попита Кли-кли. — Наистина ли искаш да оставаме в тази помийна яма?
— Не. Ще опитаме да се промъкнем зад градските стени.
— Брадата си залагам, че няма да успеем! Нищо няма да се получи. Там е такава тълпа, че и да опитваме не си струва. Просто трябва да пренощуваме, нали? Може да намерим някоя кръчма извън градските стени? Преди имаше много.
— Не съм сигурен, че ще намерим свободни места, Халас. Но нека да опитаме.