Виелица на сенките [bg]

Глава 19

Полето на феите

Това звучеше като истинско безумие. Като продължение на съня. Кошмар, който внезапно се е превърнал в реалност. Кошмар, от който е невъзможно да се отървеш. Дори два дни след като излетяхме от Раненг и поехме към Авендум по Новия тракт, аз и моите другари все още не можехме да повярваме, че Самотният великан, най-известната и непревземаема крепост на Северните земи, е паднала. Разрушена. Унищожена. Изтрита от лицето на земята от армията на Неназовимия. Всички вярваха, че докато Рогът на дъгата не загуби и последните си сили, Неназовимият и носа си няма да покаже от Ледени игли. Всички вярваха, че преди средата на пролетта няма смисъл да мислим за магьосника. Кой ще рискува да пресича Безлюдните земи през зимата? Това си е истинска лудост! Но Неназовимият рискува и нанесе ужасен удар. Орденът проспа това нападение, всички бяха прекалено заети с юга и с орките и армията на магьосника без проблем стигнала до Самотния великан. Дивите не очаквали атака, но въпреки това удържали врага под стените на крепостта цели четири дни. Удържали го, докато имали сили. Из страната се носеха слухове един от друг по-лоши. Някои казваха, че всички Диви са загинали. Някои, че част от воините са успели да напуснат крепостта и да се оттеглят. Едни дрънкаха, че стените на бастиона са унищожени от Кронк-а-Мор, а други, че сред Дивите е имало привърженици на Неназовимия, които са му отворили портите. Аз веднага си спомних думите на Гръмогласния, че сред воините на крепостта има и такива, които са избрали да служат на отровния бръшлян. Явно и Змиорката си спомни тези думи. И сега се винеше, че не е изпратил новината в Самотния великан още през лятото. Но имаше ли смисъл да съжалява сега?

Препускахме към Авендум, препускахме, без да щадим конете. Все още имаше възможност нещата да се оправят, просто трябва да стигнем до Арцивус и съвета на Ордена, а те да налеят сила в Рога на дъгата. Неназовимият без своята магия не е опасен, а с армията му ние все някак ще се справим. Длъжни сме да се справим. Аз все още не можех да повярвам, че магьосникът толкова точно беше улучил времето да нападне Валиостр. Именно сега, когато нашите сили са прехвърлени към Иселина, северът беше особено уязвим. Ако кралят реши да даде генерално сражение… Ще успее ли да събере необходимото количество войници? Естествено, не всички воини бяха отишли на юг. Някои би трябвало да са останали на северните граници. Все някои…

Новият тракт беше пълен с народ. Ако след новината за нахлуването на орките всички бягаха на север, то сега стотици бежанци отиваха на юг или на запад, надявайки се, че там Неназовимият няма да ги достигне. Пеша, на кон, на каруци, талиги, шейни и дори в карети, хората мечтаеха само за едно — да стигнат възможно най-далече от мястото, където скоро ще започне война. На всяко лице, като маска, беше изписан печатът на страха.

Въпреки писъците и проклятията Еграсса безмилостно пришпорваше коня право през тълпата и изобщо не се притесняваше, че може да смаже някого. Ние се стараехме да не изоставаме. Това си беше надбягване. Съвсем истинско надбягване, наградата в което беше победата във войната. Безумно препускане, в което се тестваше издръжливостта на хора и коне. Кой ще се предаде пръв? Кой ще поиска милост?