За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Може да се предположи, че тези петима граждани представяли петте класи на народа; и че шестата класа не се е вземала под внимание, тъй като е била съставена от хора, които не притежавали нищо.
Не можем да се съгласим с Юстиниан, че тези продажби са били мними; те са станали мними, но в началото не са били такива. Повечето от законите, които по-късно определяли правилата за съставяне на завещания, водят началото си от реалността на тези продажби; достатъчно доказателство за това могат да се намерят във «Фрагментите» на Улпиан. Глухите, немите, прахосниците не можели да правят завещания; глухите, защото не са можели да чуват думите на купувача; немите, защото не са можели да изразяват условията на завещанието; прахосниците, защото им е било забранено управлението на всяка дейност и те не са можели да продават своето имущество. Подминавам останалите примери.
Завещанията, извършвани в народното събрание, са били по-скоро акт на държавното, отколкото на гражданското право; по-скоро акт на публичното, отколкото на частното право; оттук и невъзможността на бащата да позволи на сина си, който се е намирал под негова власт, да прави завещания.
У повечето народи завещанията не са съпроводени с по-големи формалности, отколкото обикновените договори; защото и едните, и другите не са друго освен израз на волята на този, който извършва акта, и се отнася еднакво към частното право. Но у римляните завещанията са произтичали от публичното право и затова са били съпроводени с по-големи формалности, отколкото другите юридически актове; и това се е запазило до днес в онези френски провинции, където действува римското право.
Тъй като завещанията, както вече казах, са представлявали народни закони, те трябвало да имат силата на заповед и изисквали изрази, наричани преки и повелителни. Оттук и правилото, че човек може да даде или прехвърли имуществото си само чрез повелителни изрази; затова и ако в някои случаи се допускала субституция или разпореждане за прехвърляне на наследството от едно лице към трето, никога не се допускало «фидеикомис»62, т. е. никога не можело да се натовари във формата на молба някой да предаде на трето лице цялото наследство или част от него.
Когато бащата нито определял сина си за наследник, нито го лишавал от наследство, завещанието губело сила; но то се смятало за валидно в случаите, когато бащата не определял за своя наследница дъщерята, нито пък я лишавал от наследство. Аз разбирам защо е било така. Когато бащата не определял сина си за наследник и не го лишавал от наследство, той правел това в ущърб на внука си, който по закон е трябвало да стане наследник след своя баща. Но като не определял за наследница дъщеря си и не я лишавал от наследство, той не ощетявал с нищо нейните деца, които по закон нямали право на наследство след своята майка, тъй като не били нито «свои», нито «агнати».
Законите на първите римляни за наследството, следващи единствено духа на закона за разделяне на земята, не са ограничили достатъчно богатствата на жените и така са оставили отворена вратата за разкоша, който винаги е бил неразделен от техните богатства.
Това зло започнало да се осъзнава през времето между Втората и Третата пуническа война. Тогава е бил издаден законът на Воконий. Тъй като този закон е бил предизвикан от твърде важни причини, за които са ни останали много малко паметници, и тъй като за него досега се е говорело много неясно, аз ще се постарая да го изясня.
Цицерон ни е запазил един фрагмент от тоя закон, който забранява да се определя за наследник жена, била тя омъжена, или не.
Епитомът на Тит Ливий, в който се говори за тоя закон, не ни казва нищо повече от Цицерон. Съдейки по Цицерон и св. Августин, може да се направи заключението, че тази забрана се е отнасяла за дъщерята и даже за единствената дъщеря.
Катон Стари е употребил цялото свое величие, за да постигне приемането на тоя закон. Авъл Гелий цитира откъс от неговата реч, произнесена по този повод. Забранявайки на жените да получават наследство, той е искал с това да предотврати причината за разкоша, както, поемайки защитата на Опий, е искал да спре самия разкош.
В постановленията на Юстиниан и Теофил се споменава една глава от закона на Воконий, която ограничава правото на завещания. Всеки, който прочете тия автори, не може да не дойде до заключението, че тази глава е имала за цел да се избегне такова изчерпване на наследяването чрез разпоредби, което би могло да накара наследника въобще да се откаже от наследство. Но не в това е същността на закона на Воконий. Ние току-що видяхме, че неговата цел е била да попречи на жените да получават каквото и да било наследство. Именно такъв е смисълът и на тази глава от закона, която ограничава завещателното право; защото, ако се даваше неограничено право за разполагане с имуществото по завещание, жените щяха да могат да получават по закон това, което не биха могли да придобият по наследство.