За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Оттук следвало също така, че децата не можели да наследяват своята майка, нито пък майката да наследява своите деца; това също би пренесло имуществото от един род в друг. Затова тоя закон не е бил включен в закона на дванадесетте таблици; той е давал наследство само на агнатите, а синът и майката не са били агнати помежду си.
Но полът на наследника, бил той «свой наследник» или ако нямало такъв — най-близък агнат, не се е вземал под внимание; тъй като роднините от страна на майката нямали право на наследство, когато някоя наследница се оженела, имуществото винаги се връщало в рода, от който излизало. Ето защо законът на дванадесетте таблици не правел разлика между наследниците от мъжки и от женски пол.
Това довеждало дотам, че внуците от сина наследявали дядото, а внуците от дъщерята — не; за да се спре преходът на имуществото от един род в друг, агнатите били предпочитани пред когнатите. Така че бащата бил наследяван от дъщерята, но не и от нейните деца.
И така у първите римляни жените имали право на наследство, ако това е било в съгласие със закона за разделяне на земите, и нямали такова право, ако унаследяването нарушавало закона.
Такива са били законите за наследството у първите римляни; и понеже тия закони са се намирали в естествена зависимост от устройството на държавата и са водели началото си от разделението на земята, очевидно те са нямали чужд произход и не са влизали в числото на законите, внесени чрез пълномощници от гръцките градове.
Дионисий Халикарнаски казва, че Сервий Тулий е възстановил отменените закони на Ромул и Нума за разделението на земите и издал нови закони, с които придал нова тежест на старите. Следователно няма съмнение, че законите за наследството, появили се като последица от разделението на земята, са дело на тези трима законодатели на Рим.
Тъй като редът за унаследяване бил установен като следствие от политическия закон, гражданинът нямал право да го нарушава по собствена воля; това значи, че в първите времена на Рим не е било разрешено да се прави завещание. Но е било жестоко да се лишава човек от възможността в последните си минути да прави благодеяния.
В това отношение е бил намерен начин да бъдат примирени законите и частната воля. Било е разрешено имуществото да бъде дадено на разположение на общото събрание; и така всяко завещание придобивало, така да се каже, значение на акт на законодателната власт.
Законът на дванадесетте таблици е позволявал на този, който прави завещание, да избира за наследник който си ще гражданин. Причината, според която римските закони така силно ограничавали броя на наследниците по завещания, е бил законът за разделянето на земята; а причината поради която те така много разширявали правото на завещателя, е, че бащата, имайки право да продава децата си, сякаш с още по-голямо основание е можел да ги лишава от имущество. Следователно последствията са били различни, защото са произтичали от различни принципи; такъв е духът на римските закони в това отношение.
Древните закони в Атина не са позволявали на гражданите да правят завещания. Солон е разрешавал да правят завещания само тези, които са нямали деца; а римските законодатели, проникнати от идеята за родителската власт, позволявали прехвърляне на имуществото по завещание даже в ущърб на децата. Трябва да се признае, че древните атински закони са били по-последователни от римските. Неограниченото разрешение у римляните да се правят завещания малко по малко унищожило политическата разпоредба за разделяне на земята. То повече от каквото и да е друго създало съдбоносна разлика между бедността и богатството; някои граждани имали прекалено много, други — които представлявали безбройно мнозинство, нищо. Затова народът, непрекъснато лишаван от частта си, постоянно искал ново разпределение на земята. Той е искал това и когато умереността, пестеливостта и бедността са били отличителни черти на римляните, и когато разкошът у тях е стигнал до крайност.
Тъй като завещанията по същество са представлявали закон, който се приемал от народното събрание, тези, които са били на война, са бивали лишавани от правото да извършват завещания. На войниците народът е дал право да правят завещателни нареждания в присъствието на няколко познати — сякаш пред самото народно събрание.
Големите народни събрания са ставали само два пъти в годината; при това с увеличение на населението са се увеличавали и делата; затова било сметнато за уместно да се позволи на всички граждани да правят своите завещания в присъствието на няколко пълнолетни римски граждани, които представлявали народното събрание; вземали са се петима граждани, пред които наследникът купувал от завещателя неговото «семейство», т. е. неговото наследство; един друг гражданин държал теглилка, с която претеглял «цената», тъй като тогава римляните не познавали още монетата.