Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Разбира се, тронът не беше единственото, което се разпадаше. Зеленикавата набръчкана кожа на Джагъта бавно се смъкваше по челото, оголваше бялата кост, почти прозрачна в сумрака. А на раменете кожата беше олющена и отдолу се подаваха лъскавите ръбове на раменни кости. Също тъй лъскави бяха и кокалчетата на пръстите на двете ръце, отпуснати на вече кривналите се настрани облегалки на стола.
Погледът на Хедж се върна на лицето. Черни хлътнали ями на мястото на очите, широк сплескан нос, бивни от черно сребро. „Мислех, че тези неща всъщност никога не умират. Трябват големи камъни над тях, за да не почернеят. Или да се натрошат на парчета и всяко парче да се пъхне под скала.“
„Изобщо не знаех, че умират така.“
Съвзе се и тръгна след Имрот.
Щяха да вървят през нощта. Биваците, храната и сънят бяха за смъртните все пак.
— Имрот!
Главата й се извърна със скърцане.
— Онова проклето нещо зад нас вече не е живо, нали?
— Не. Духът е напуснал.
— Просто… напуснал?
— Да.
— Това не е ли, хм, необичайно?
— Тронът на Лед е умирал. Още умира. Нямало е — и няма — нищо, над което да властва, призрако. Можеш ли да го задължиш да седи тук вечно? — Явно не беше склонна да чака за отговор, защото добави: — Не съм била тук преди, Хедж от Подпалвачите на мостове. Защото щях да зная.
— Какво да знаеш, Имрот?
— Никога досега не бях виждала истинския Трон на Лед, в центъра на Крепостта. В самото сърце на селението на Джагът.
Хедж се озърна назад. „Истинският Трон на Лед?“
— Кой… кой беше той, Имрот?
Но тя не отвърна.
Скоро след това обаче той си помисли, че го знае. Че винаги го е знаел.
Изрита от пътя си някакво счупено гърне, видя как се затъркаля по склона и накрая спря. „Крал на своя топящ се трон, вдишал си и си издишал. И… толкова. Просто. Лесно. Когато си последният от своята раса и издишаш сетния си дъх, това е дъхът на унищожението.“
„И го носи вятърът.“
„Всеки вятър.“
— Имрот, имаше един учен в град Малаз — Обо се казваше. Та той твърдеше, че е видял смъртта на звезда. А когато картите отново ги сравниха спрямо нощното небе, ами, една светлина я нямаше.
— Звездите са се променили след тленния ми живот, призрако.
— Някои са изчезнали?
— Да.
— Все едно… умрели?
— Гадателите на кости не биха се съгласили за това. Друго наблюдение предлагаше различна възможност. Звездите се изместват от нас, Хедж от Подпалвачите на мостове. Може би онези, които вече не виждаме, са се отдалечили твърде много от очите ни.
— Звездата на Обо беше доста ярка — не трябваше ли първо да гасне много дълго, преди да изчезне?
— Може би и двата отговора са верни. Звездите умират. Звездите се отдалечават.
— Тогава този Джагът умрял ли е, или си е отишъл?
— Въпросът ти е безсмислен.
„Нима?“ Хедж се изсмя горчиво.
— Ти си проклета лоша лъжкиня, Имрот.
— Този свят не е съвършен — отвърна тя.
Мазките цветове горе засъскаха тихо, вятърът около тях дърпаше снопчета плат и козина, стенеше из малките хлътнатини и кухини в леда, а се носеше и друг звук, от призрака и от Т’лан Имасс — хрущенето на стъпките им по платото.
Онрак коленичи до потока, гребна с шепи ледената вода и вдигна ръце да погледа стичащите се вадички. Удивлението не беше напуснало тъмнокафявите му очи след преображението му, след чудото на възвърнатия живот.
Човек трябваше да няма сърце, за да не изпитва нищо, докато гледа това прерождение, тази невинна радост у един див воин, мъртъв от сто хиляди години. Онрак събираше лъскави камъчета, все едно че са съкровища, прокарваше грубите си мазолести пръсти по снопчета лишей и мъх, долепваше устни до захвърлен еленов рог, за да опита вкуса му с език, да попие миризмата му на изгорели косми. Нагази в трънливия храст на дива арктическа роза и след това спря и възкликна изумено, като видя драскотините по прасците си.
Имассът, за пореден път си напомни Трул Сенгар, изобщо — изобщо — не беше това, което си го беше представял. Буквално без косми навсякъде освен тъмната, почти черна грива, която се сипеше по широките му рамене. В дните, откакто бяха дошли на този странен свят, брадата му беше набола — тънка около линията на челюстта и над устата му, рехава и черна като четина на глиган. Но изобщо не растеше по страните му и по шията. Чертите му бяха широки и гладки, носът широк, очите — хлътнали и раздалечени. Масивният челен ръб над тях придаваше още повече грубост на рошавите му вежди.
Макар да не беше особено висок, Онрак все пак изглеждаше грамаден. Възлести мускули, як врат, дълги ръце с широки длани и дебели пръсти. Краката бяха непропорционално къси, криви, тъй че коленете стърчаха навън. Въпреки това Онрак се движеше ловко и пъргаво, крадешком като преследван дивеч, очите му шареха във всички посоки, леко извил глава, с разширени ноздри, докато улавяше миризмите, понесени от вятъра. Дивеч, но сега трябваше да утолява изумителния си апетит. И Онрак ловуваше с ужасяваща целеустременост.