Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Ако сляпата жена те е благословила — предаде Дарена думите на Хера Дракил, който сочеше към нещо зад рамото на Вейлин, — тя ще те чуе и сега.
Вейлин се обърна, плъзна поглед по камъка и се надигна.
— Не си длъжен да го правиш. — Дарена тръгна с него към камъка, вперила поглед в гладката равна повърхност без други отличителни белези освен идеално кръглата вдлъбнатина в центъра. — Нека говоря с тях. Дай им малко време и ще ме чуят.
— Кой съм аз, че да ги лишавам от представлението? — попита той. — Представление, което, струва ми се, чакат от доста време.
— Ти не разбираш. Сеорда идват тук от поколения, най-често старите и болните, понякога и лудите. Всички те идват тук да докоснат камъка и да търсят съвет от сляпата жена. Повечето само го докосват, изчакват няколко минути и си тръгват разочаровани, но други, едва една шепа, те… Тях камъкът взема и оставя телата им празни.
— Но не и теб — каза Вейлин. — Нали каза, че си я видяла?
— След като съпругът ми умря… — Очите ѝ се спряха отново на камъка, прибулени от болезнения спомен. — Скръбта ми беше толкова силна, че не ми се живееше повече. Дойдох тук да потърся някакъв отговор, някакво обяснение. Или това, или… бях готова да приема смъртта. Сляпата жена… Тя ми показа нещо, заради което да живея. — Протегна ръка и я плъзна на сантиметри от каменната повърхност. — Камъкът ме върна в тялото ми, защото тя така пожела.
— В такъв случай — каза той и пристъпи напред, — да се надяваме, че ще намери и мен за достоен.
Гранитът беше хладен под дланта му, ала извън това Вейлин не усети нищо особено, никаква промяна в песента. Но когато вдигна поглед, Дарена и вождовете ги нямаше. Беше нощ и една жена седеше до напален огън с гръб към него, но Вейлин веднага я позна.
— Нерсус Сил Нин — поздрави я той и тръгна към огъня. Беше по-стара, отколкото я помнеше, бръчки се врязваха дълбоко около слепите ѝ очи, косата ѝ беше бяла като сняг. Тя примигна и вдигна глава към него.
— По-стар си — каза тя. — И песента ти е по-силна.
— Каза, че трябва добре да усвоя музиката ѝ.
— Така ли? Беше толкова отдавна. Толкова много видения имаше оттогава. — Ръката ѝ се пресегна към купчината съчки при краката ѝ и тя метна няколко в огъня. — Още ли служиш на своята Вяра?
— Моята Вяра е лъжа. Макар че ти това го знаеше и преди, струва ми се.
— Лъжата лъжа ли е, ако някой искрено вярва в нея? Чрез Вярата твоите хора са се опитали да открият смисъл в мистериите на света. Били са заблудени, да, но заблудата им е почивала на истина, забулена в загадки.
Онова нещо, което обитаваше тялото на Баркус… жестокостта, която капеше от смеха му.
— Човешката душа може да попадне в капана на Отвъдното.
— Не всички души, а само на онези с дарба. Тази сила, този огън, който гори в теб и в мен, той не угасва, когато угасне животът ни.
— И когато пропадне в бездната? Тогава какво?
Старческите ѝ устни се разтеглиха в усмивка.
— Подозирам, че скоро ще разбера това от първа ръка.
— Нещо живее там, в бездната. Нещо, което взема душите и ги изкривява, принуждава ги да му служат, праща ги обратно тук да отнемат телата на други Надарени.
Веждите ѝ се вдигнаха в смътна изненада.
— Значи все пак е пораснало.
— Какво? Какво е пораснало? Какво живее там?
Тя насочи слепите си очи към огъня, лицето ѝ помръкна от скръб.
— Не знам. Знам само, че е в нужда. Гладно е.
— За какво?
Отговорът ѝ прозвуча с равна и хладна решителност, която лишаваше съмненията от съдържание:
— За смърт.
— Как мога да го победя, знаеш ли?
Тя затвори очи и поклати глава.
— Не. Но мога да ти кажа друго. Че трябва да му се окаже отпор, ако ти е мил този свят и неговите хора.
Вейлин вдигна поглед към нощното небе, което прозираше през клонака, и видя седемте звезди на Меча. Беше високо в небето, значи тук бе ранна есен, но колко години преди собственото му време беше въпрос без отговор.
— Случило ли се е вече? — попита той. — Дойдоха ли вече моите хора да завземат тази земя?
— Ще съм мъртва от много години, когато това стане. Макар че вече имах достатъчно видения за този период и се радвам, че няма да съм жива, когато дойде редът му.
— А бъдещето? Бъдещето на тази земя?
Тя дълго се взира в пламъците и Вейлин реши, че няма да му отговори, но тя все пак го направи:
— Ти си последното, което виждам в бъдещето, Берал Шак Ур. След теб бъдеще няма. Поне такова, което аз мога да видя.