![Четвъртият гроб под краката ми [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/6/chetvrtiyat-grob-pod-krakata-mi-bg-download.jpg)
Четвъртият гроб под краката ми [bg]
- Автор: Джонс Даринда
- Серия: Чарли Дейвидсън #4
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четвъртият гроб под краката ми [bg]». Краткое содержание книги:
Той се замисли за момент.
— Фантазиране.
— А! Добре. Е, няма да възразите, ако проверя, нали? Госпожица Лоуел ми даде ключа и кода за алармата.
— Разполагайте се. Само ще трябва да запиша номера на колата ви.
— Записвате ли всички влизащи, които не живеят тук?
— Със сигурност.
Отправих му най-хубавата си усмивка.
— Има ли шанс да получа копие на най-скорошните страници?
Той поклати глава.
— Не и без заповед.
Проклятие. Отбелязах си наум да дам тази задача на Куки. Умееше да се докопва до защитени документи без заповед. Сигурна бях, че това бе суперсилата й.
След като той записа информацията ми, подкарах през имота, докато не стигнах до къщата на Харпър. Таноан беше една от най-хубавите части на Албакърки. Поне това бяха направили за нея родителите на Харпър.
А Харпър правеше всичко както трябва. Защитено с ограда жилище и униформена охрана. Работеща алармена система. Тройно заключване на всяка врата. Минах от стая в стая, проверявайки за някакви знаци за нарушение, преди да стигна до кухнята. Беше минал около час, откакто изпих последната си чаша кафе. Тя със сигурност нямаше да възрази.
За моя радост имаше от онези машини, които използваха индивидуални чаши и правеха кафетата едно по едно. Може и да бях поръчала една такава. Трябваше да преровя кутиите, когато се приберях.
Претърсих шкафовете, чудейки се къде ли щях да бъда, ако бях чаша за кафе, преди да стигна до извода, че щях да бъда в рая. Пълна до ръба със смес от искрящо черно злато. Отворих вратичката на последния шкаф и отскочих назад от изненада. Плюшен бял заек стоеше подпрян на консервите с цвекло. Обикновено белите зайци, особено плюшените, не ме безпокояха, но имаше нещо зловещо да намериш такъв в кухненски шкаф.
Взиращ се.
Осъдителен.
Понечих да се пресегна и да го сваля от там, после се спрях. Това беше доказателство. Вярно, не беше съвсем уличаващо или особено заплашително, но въпреки това си беше доказателство.
И беше страшен. Очите му не изглеждаха както трябва, а от врата му сякаш някой беше извадил пълнежа, така че да бъде завъртян на малките му рамене.
Оставих го там и излязох от къщата на Харпър изнервена и с недостиг на кофеин.
След като информирах охраната за това, което открих, оставяйки го отново не впечатлен, дадох му визитката си и го накарах да ми обещае, че ще се оглежда за нещо необичайно. После се отправих към вкъщи с подвита опашка. Според Ейнджъл довечера Рейес щеше да бъде в склада, така че имах малко време за убиване. Можех да го направя също толкова лесно, лежейки на дивана си, колкото и да обикалям Албакърки като обезглавена кокошка.
Чакайте. Някак си думата „кокошка“ ми напомни нещо. Заиграх се с нея наум. Превъртях я по езика си. После стигнах до заключението: Това бях аз. Бях страхливка. Изведнъж се плашех от всичко.
Минах по „Академи“ и влязох в търговския център, потопена в собственото си удивление. Бях от най-страхливите кокошки. Като опечените. Как може жътварят на души да си върши работата, ако бъде печена кокошка? Изведнъж всеки звук, всяко движение изпомпваха в организма ми адреналин с размерите на Австралия.
Погледнах таблото на Мизъри. Да бъда с нея беше донякъде успокоително, но не колкото на дивана ми. Тогава ми светна. Варварщината, на която не бях обръщала внимание с години. Никога не бях давала име на дивана си. Как можех да му причиня това? Как можеше да съм толкова коравосърдечна? Толкова студена и себична?
Но как щях да го кръстя? Това беше нещо голямо. Важно. Той не можеше да живее живота си с име, което не подхожда на уникалната му индивидуалност.
Изпълнена с ново чувство на облекчение от новата цел в живота, потеглих с Мизъри. Можех по-късно да се притеснявам от това, че бях печена кокошка. Имах диван за кръщаване.
С подновена енергия тръгнах отново по „Академи“ — след като спрях да си взема мока лате — и тъкмо се бях отправила към вкъщи, когато телефонът ми звънна.
— Да? — казах аз, незаконно говорейки по телефона, докато шофирах в пределите на града. Оглеждайки се за ченгета, изчаках чичо Боб да спре да говори на когото там говореше и да се обърне към мен.
Моят чичо Боб или Чибо, както най-често се обръщах към него, беше детектив в полицейското управление на Албакърки и от време на време му помагах със случаите. Той знаеше, че можех да виждам починалите, и го използваше в своя полза. Не че можех да го виня.