![За честта на крадеца [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/0/za-chestta-na-kradeca-bg-download.jpg)
За честта на крадеца [bg]
- Автор: Хьюлик Дуглас
- Серия: Истории за Кин #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554505
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «За честта на крадеца [bg]». Краткое содержание книги:
„За честта на крадеца“ е неподправено удоволствие: задъхана, забавна, изненадваща история в запомнящ се свят, богата на великолепни образи. Такива истории ви напомнят защо обичате да четете. О, да, по дяволите, имаме си нов талант, влязъл в играта. Прочетете тази книга. Сериозно — прочетете я!“ Брент Уикс, автор на бестселъри в класацията на „Ню Йорк Таймс
— Попитах те нещо. Пак ли ще спорим?
Пестниците ме притискаха с цялата си тежест. Чух нещо да проскърцва плашещо. Може би столът, но дали не беше моят гръбнак?…
— Не — изграчих припряно. — Няма такова нещо!
— Добре. — Нико кимна и натискът изчезна. — Излезте.
Пестниците ме пуснаха, излязоха и затвориха вратата. Той изчака стъпките им надолу да заглъхнат.
— Дрот, имаш голям късмет, че си ми симпатичен.
— Да, бе… — промърморих, докато си разтривах раменете. Май всичко си беше на мястото. — Иначе наистина съм си късметлия.
— Ама че си проклетник! — избухна Нико. — Трябваше да кажа на пестниците да те смажат от бой. Какво те прихвана? Дърлиш се с мен пред тях и пред Мардата? Що за тъпотия…
— Изгледа ме свирепо. — Понякога се чудя дали не прекалявам с търпението към тебе, ако ще и да си нос. Не си знаеш мястото.
— Повярвай ми, винаги си знам мястото.
— Недей да ми се репчиш, Дрот. Особено сега.
Вдигнах ръце в помирителен жест.
— Ясно — без пререкания пред прислугата. — Всъщност никакви пререкания. Поне в момента. Дори моят преуморен мозък успя да разбере това. Трябваше да му играя по свирката.
— И какво искаш да правя в Десетте пътя?
— Искам да научиш що за гнусотия става там.
Свих вежди. Предполагах, че ще ми заповяда да дебна какво върши Мардата и да му съобщавам.
— Това не е ли задачата на Мардата? Нали той командва там сега…
— Мардата го бива да сритва задници и да изкопчва имена, но ще пропусне много дреболии. А ти ще ги видиш — затова пращам тебе като нос в квартала. И искам да не споделяш наученото с никой друг. Само с мен.
— Нямаш ли му доверие?
— Не става дума за доверие. Искам да сравня какво говорите двамата.
Аха… Не вярваше нито на него, нито на мен. Прекрасно, няма що.
Пак се почесах по брадата. Още беше влажна от собствената ми кръв.
— Ако Мардата не знае защо съм там, няма да му хареса, че душа.
Всъщност не би му харесало и да знаеше, но беше излишно да го споменавам.
— Ще го преглътне някак. — Нико пак застана до прозореца. — Няма нужда да знае всичко, за да свърши своята част от работата.
Наострих уши.
— Той не знае всичко и сега, нали? Имаш още нещо за мен.
Нико не се обръщаше към мен. Плъзна пръст по рамката на прозореца и огледа прахоляка отблизо.
— Пестникът, който се измъкна от квартала, успя да каже две имена, преди да издъхне. Едното беше Федим.
Завъртях глава.
— Не го познавам.
— Той е прекупвачът, който се оплакал, че не го защитаваме добре. — Нико издуха праха от пръста си. — В Десетте пътя и без това е напечено, не искам някакъв смотан прекупвач да дрънка излишно. Излага ме пред хората. Поговори с него, чуй каквото знае, а после му виж сметката.
Изкривих устни, но не посмях да възразя.
— А другото име?
Нико зяпа показалеца си толкова дълго, че се отказах да чакам кога ще ми каже името. Накрая го потърка с палец и се усмихна неприятно.
— Келс.
Ако под мен нямаше стол, щях да тупна на пода. Едва не се хванах за седалката, за да не падна.
— Келс? — повторих.
Ето това вече си беше истинска гадост.
5
Излязох замаян. Келс? В Десетте пътя?
Адски късмет. Да се чуе името на Келс около нещо, свързано с Нико, беше все едно да гасиш огън с нафта.
Повлякох крака по улицата.
Някога — преди враждата, преди сблъсъците за територии, преди и двамата да станат главатари, Нико и Келс били близки. Подчинявали се на един и същ тартор, върлували в един и същ квартал, участвали в едни и същи удари, чак до деня, когато се разправили заедно със своята главатарка Рига и си поделили владенията й. И се оказало, че това било най-лошото, което можели да си причинят един на друг.
Разбира се, всеки от двамата имаше своя история как всичко се сговнило. Ако се вярваше на Нико, всичко опирало до уважението и безчестието — разправяше как Келс го изиграл и взел най-доброто от онова, което притежавала Рига, макар че на Нико уж се паднала по-голяма част от територията. Още по-гадното било, че Келс използвал парите, за да му отмъкне най-способните хора след подялбата. И Нико, както можело да се очаква от него, решил да му изтръгне гръкляна.
Келс пък твърдеше, че изобщо не бил купил верността на хората на Нико, ами им предложил по-добра сделка. Вместо да разчита на страха и юмруците, за да поддържа реда в своята банда, Келс предпочитал да обмисля действията си внимателно и залагал на хитроумието, за да върви всичко по вода. Затова по-малката му територия преуспявала и затова хората изоставяли Нико. И когато Нико тръгнал срещу него, изглеждало, че го прави от злоба и завист.