Кралят на моста
- Автор: Джаксън Даниел Л.
- Серия: Кралството на моста #1
- Год: 2022
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-27-2688-3
- Переводчик: Ирина Денева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на моста». Краткое содержание книги:
— Направих доста отстъпки в сделката с баща ти и единственото, което получих в замяна, освен обещанието мирът да продължи, бе ти. Затова ще ме извиниш, задето не държа да те видя мъртва едва няколко дни след пристигането ти.
— Но пък това не ти попречи да ме оставиш да се разхождам из опасната джунгла.
— Исках да видя къде ще отидеш. — Той й направи знак да го последва и пое през дебелия пласт гниеща растителност и нападали по земята клони, като почти не използваше лъскавото мачете в ръката си. — Да избягаш ли се опитваше?
— Къде да избягам? — Тя се насили да приеме ръката му, която й помогна да прескочи едно паднало дърво. — Ако се върна в Маридрина, баща ми ще ме убие, задето съм го обезчестила, а не притежавам никакви умения, за да оцелея сама където и да било другаде. Жива или не, трябва да остана в Итикана.
Арен се засмя тихо.
— Поне си откровена.
Лара сдържа собствения си смях. Тя притежаваше много качества, но откровеността не беше сред тях.
— Какво тогава правеше в джунглата?
„Запази лъжите за момента, когато се наложи да ги използваш.“
— Исках да видя моста.
Арен се закова на място и се обърна, за да я погледне остро.
— Защо?
Тя срещна погледа му, без да трепне.
— Исках да видя конструкцията, която струва колкото правата над тялото ми. Колкото верността ми. Колкото живота ми.
Той се дръпна, сякаш го беше ударила.
— Правата над всичко това принадлежат на самата теб, а не на баща ти.
Не беше очаквала този отговор. Вместо обаче думите му да успокоят нервността, която я обхващаше при мисълта за тази част от мисията й, те накараха кожата й да пламне от необясним гняв, затова само кимна отсечено.
— Щом казваш.
Арен разсече една дива лоза с мачетето и се изкатери по стръмен склон, без да проверява дали Лара го следва.
— Между другото, вървеше в грешна посока. А сега се опитай да не изоставаш. Мостът може да се види за малко през мъглата.
Двамата се закатериха мълчаливо по тясната пътечка по склона. Наоколо нямаше нищо друго за гледане освен безкрайната джунгла и Лара тъкмо започваше да подозира, че Арен си прави шега с нея, когато излязоха на поляна, насред която се издигаше каменна колона.
Вдигна глава към небето и остави неспирния дъжд да отмие потта от лицето и. Облаците се виеха и усукваха, носени от ветрове, които не се усещаха под гъстата покривка от листа.
Арен посочи кулата.
— Облаците се проясняват съвсем за кратко по това време на годината.
Кулата миришеше на пръст и мухъл, а каменните стъпала, изсечени от вътрешната й страна, бяха износени в средата от безброй стъпки. Изкачиха се по тях до върха — малко неоградено празно пространство, от което във всички посоки се разкриваше гледка към мъгливата джунгла. Лара осъзна, че кулата се намира на върха на малка планина. Оттук далечното сиво море едва се виждаше. Нямаше плаж. Нито кей. И най-важното — никакъв проклет мост.
— Къде е?
— Имай търпение. — Арен опря лакти на каменния перваз.
Лара изпитваше по-скоро любопитство, отколкото яд, когато застана до него и се загледа в дърветата, облаците и морето, макар че вниманието й беше съсредоточено върху него. Арен миришеше на мокра кожа и стомана, на пръст и зеленина, но под всичко това носът й долови уханието на сапун и нещо подчертано — и даже приятно — мъжко. Тогава през кулата духна вятър и прогони всички други миризми освен онези на небе и дъжд.
Облаците се разкъсаха невероятно бързо и слънцето блесна с такава сила, каквато Лара не беше усещала, откакто бе напуснала пустинята. Сиянието му накара сивкавата зеленина на джунглата да заблести в изумрудено — толкова ярко, че я заслепи. Мъглата се разсея под напора на вятъра и остави след себе си сапфиреносиньо небе. Тайнственият остров изчезна и на негово място се възцариха ярки цветове и светлина. Колкото и да се мъчеше обаче, Лара не съзираше и следа от моста.
Весел смях изпълни ушите й и в същия момент нечии пръсти я хванаха за брадичката и повдигнаха лицето й.
— Погледни по-надалече — заръча й Арен и Лара обърна поглед към морето, което сега проблясваше в тюркоазено.
Онова, което видя, й спря дъха.
10. ЛАРА
ВСИЧКИ РАЗКАЗИ, КОИТО БЕ СЛУШАЛА ЗА МОСТА ПО време на обучението си, бледнееха пред реалността. Това не беше мост. Това беше Мостът, защото на света нямаше нищо, с което той можеше да се сравни.
Подобно на огромна сива змия, мостът се виеше над земята, докъдето поглед стигаше, свързвайки континентите. Лежеше върху естествено образували се карстови колони, които сякаш бяха сложени там от божията ръка точно за тази цел и предизвикваха Океана на ураганите, чиито вълни се разбиваха в основите им. От време на време дългата сива змия минаваше над по-големи острови, опряна на дебели каменни колони, построени от древни ръце. Мостът бе архитектурно постижение, което не се подчиняваше на разума. Не се подчиняваше на логиката. Подобно нещо изобщо не би трябвало да съществува.
И точно затова всички искаха да бъде техен.
Лара едва откъсна взор от моста и хвърли поглед на Арен, чиито очи бяха приковани в каменната конструкция. Сигурно го виждаше всеки ден, откакто се беше родил, но от него все още се излъчваше някакво вълнение, сякаш и той самият недоумяваше как е възможно мостът да съществува.
Преди Лара да успее да извърне поглед, Арен обърна глава и очите им се срещнаха. На дневна светлина тя видя, че очите му не са черни, а лешникови — кафяво, изпъстрено с изумруденозелени петънца като растителността на острова му.
— Сега, след като го видя, по-ценна ли се чувстваш?
Кожата й пламна и тя се извърна припряно.
— Аз не съм стока.
Той изсумтя.
— Не това имах предвид. Мостът е… за Итикана той е всичко. А Итикана е всичко за мен.
Точно както Маридрина бе всичко за нея.
— Много е… впечатляващ. — Слаба дума за древния мост.
— Лара. — Забеляза с крайчеца на окото си как той протяга ръка към нея и после я отдръпва, сякаш бе размислил и отказваше да я докосне. — Знам, че решението да дойдеш тук не е било твое.
Арен прокара ръка през косата си. Беше стиснал челюст, сякаш се бореше да намери подходящите думи, и сърцето й заби по-бързо — беше сигурна, че знае какво ще каже той.
— Искам да знаеш, че не си длъжна да правиш нещо, което не искаш. Че това… това е, каквото ти искаш да бъде. Не каквото не искаш.
— И защо те интересува какво искам?
— Договорът между Итикана и Маридрина значи мир. Значи спасени хора. Може би някой ден ще сложи и край на всички битки по бреговете ни.