Кралят на моста

Лара погледна мъртвото тяло на змията, което потръпна. Не успя да се овладее и на свой ред потръпна, но се опита да прикрие реакцията си с въпрос:

— Как позна, че е женска?

— По размера. Мъжките не стават толкова големи.

Той приклекна и издърпа стрелата от главата на влечугото. Избърса кръвта и люспите от върха, който беше триъгълен, за разлика от назъбените плоски върхове на маридринийските стрели, и обърна тъмните си очи към Лара.

— Би трябвало да стоиш в къщата.

Тя отвори уста и се приготви да му заяви, че никой не й е казвал такова нещо, но Арен добави:

— Не се прави на глупава. Знаеш какво е имала предвид Клара.

Лара захапа бузата си отвътре.

— Не обичам да стоя затворена.

Той изсумтя и пъхна изчистената стрела в колчана си.

— Аз пък си мислех, че си свикнала да бъдеш затворена.

— Свикнала съм. Но това не значи, че ми харесва.

— Държали са те под ключ в онзи пустинен лагер за твоя собствена безопасност. Приеми, че причините да те държа тук са същите. Итикана е опасно място. Първо, островът е пълен с капани. Второ, не можеш да направиш и две крачки, без да се разминеш с някое животно, което може да те вкара в гроба. И трето, една разглезена принцеса като теб няма никаква представа как да се пази.

Лара стисна зъби. Призова на помощ самоконтрола си, за да не му даде да разбере колко бърка.

— Въпреки това трябва да призная, че стигна доста по-далече, отколкото очаквах — отбеляза Арен. Очите му пробягаха по тялото й — мокрите й дрехи бяха залепнали за кожата й. — Какво ви караха да правите в лагера? Да тичате и да копаете пясък?

Въпросът беше неизбежен. Макар да не беше особено едро, тялото на Лара бе изтъкано от тренирани мускули вследствие на безкрайните часове на обучение — не беше като телата на обичайните маридринийски аристократки.

— Животът в пустинята е труден. Освен това баща ми искаше да съм подготвена за… енергичното ежедневие в Итикана.

— Аха. — Арен се усмихна. — Колко жалко, че не е успял да те подготви и за дивата природа.

Той свали лъка от рамото си и бръсна нещо от рамото й с върха му. Лара видя с крайчеца на окото как една смътна черна фигура прелетя във въздуха.

Паякът с размерите на дланта й падна на земята и избяга в сенките.

— Едва ли е по-опасен от скорпионите в Червената пустиня.

— Може би. Но подозирам, че Червената пустиня не е пълна с ето тези. — Той взе един камък и го метна десетина крачки наляво.

Чу се силен трясък и от тревата изскочи дъска, покрита с дървени шипове. Ако някой задействаше капана, щеше да бъде надупчен на дузина места от кръста надолу. Лара беше забелязала капките вода, процеждащи се от нишката, която задействаше капана, но ако трябваше да бъде честна, в мрака нямаше да я забележи.

— Добре, ти печелиш — отвърна тя с тон, който подсказваше, че всъщност нищо не е спечелил. — Ще продължим ли?

Вместо да отвърне с някакво остроумие, Арен пристъпи към нея и пръстите му се сключиха около китката й. Лара трябваше да се дръпне, но вместо това замръзна при спомена за допира на тази ръка до голото й тяло и нежните ласки по бедрото й.

Понечи да се дръпне, но той завъртя ръката й и се намръщи при вида на драскотината на лакътя й. Бръкна в една кесия на колана си, извади бурканче с някакъв мехлем и парче бинт и чевръсто намаза и превърза раната. Мускулите на раменете му играеха над стоманата и кожата на налакътниците му. От това разстояние Лара се увери колко по-едър е от нея, с цяла глава и половина по-висок и сигурно два пъти по-тежък. И цялата тази маса се състоеше само от чисти мускули.

Но и Ерик, наставникът по оръжия и бойни техники, беше едър и бе обучил Лара и сестрите й как да надвиват по-мощните си и по-силни съперници. Докато Арен приключваше с превързването, Лара си представи къде би го ударила първо. По стъпалото или по коляното. После разпорване на корема с ножа. И накрая прерязване на гърлото, преди да е успял да я хване.

Той завърза бинта.

— Направих доста отстъпки в сделката с баща ти и единственото, което получих в замяна, освен обещанието мирът да продължи, бе ти. Затова ще ме извиниш, задето не държа да те видя мъртва едва няколко дни след пристигането ти.

— Но пък това не ти попречи да ме оставиш да се разхождам из опасната джунгла.

— Исках да видя къде ще отидеш. — Той й направи знак да го последва и пое през дебелия пласт гниеща растителност и нападали по земята клони, като почти не използваше лъскавото мачете в ръката си. — Да избягаш ли се опитваше?

— Къде да избягам? — Тя се насили да приеме ръката му, която й помогна да прескочи едно паднало дърво. — Ако се върна в Маридрина, баща ми ще ме убие, задето съм го обезчестила, а не притежавам никакви умения, за да оцелея сама където и да било другаде. Жива или не, трябва да остана в Итикана.

Арен се засмя тихо.

— Поне си откровена.

Лара сдържа собствения си смях. Тя притежаваше много качества, но откровеността не беше сред тях.

— Какво тогава правеше в джунглата?

„Запази лъжите за момента, когато се наложи да ги използваш.“

— Исках да видя моста.

Арен се закова на място и се обърна, за да я погледне остро.

— Защо?

Тя срещна погледа му, без да трепне.

— Исках да видя конструкцията, която струва колкото правата над тялото ми. Колкото верността ми. Колкото живота ми.

Той се дръпна, сякаш го беше ударила.

— Правата над всичко това принадлежат на самата теб, а не на баща ти.

Не беше очаквала този отговор. Вместо обаче думите му да успокоят нервността, която я обхващаше при мисълта за тази част от мисията й, те накараха кожата й да пламне от необясним гняв, затова само кимна отсечено.

— Щом казваш.

Арен разсече една дива лоза с мачетето и се изкатери по стръмен склон, без да проверява дали Лара го следва.

— Между другото, вървеше в грешна посока. А сега се опитай да не изоставаш. Мостът може да се види за малко през мъглата.

Двамата се закатериха мълчаливо по тясната пътечка по склона. Наоколо нямаше нищо друго за гледане освен безкрайната джунгла и Лара тъкмо започваше да подозира, че Арен си прави шега с нея, когато излязоха на поляна, насред която се издигаше каменна колона.

Вдигна глава към небето и остави неспирния дъжд да отмие потта от лицето и. Облаците се виеха и усукваха, носени от ветрове, които не се усещаха под гъстата покривка от листа.

Арен посочи кулата.

— Облаците се проясняват съвсем за кратко по това време на годината.

Кулата миришеше на пръст и мухъл, а каменните стъпала, изсечени от вътрешната й страна, бяха износени в средата от безброй стъпки. Изкачиха се по тях до върха — малко неоградено празно пространство, от което във всички посоки се разкриваше гледка към мъгливата джунгла. Лара осъзна, че кулата се намира на върха на малка планина. Оттук далечното сиво море едва се виждаше. Нямаше плаж. Нито кей. И най-важното — никакъв проклет мост.

— Къде е?

— Имай търпение. — Арен опря лакти на каменния перваз.

Лара изпитваше по-скоро любопитство, отколкото яд, когато застана до него и се загледа в дърветата, облаците и морето, макар че вниманието й беше съсредоточено върху него. Арен миришеше на мокра кожа и стомана, на пръст и зеленина, но под всичко това носът й долови уханието на сапун и нещо подчертано — и даже приятно — мъжко. Тогава през кулата духна вятър и прогони всички други миризми освен онези на небе и дъжд.

Облаците се разкъсаха невероятно бързо и слънцето блесна с такава сила, каквато Лара не беше усещала, откакто бе напуснала пустинята. Сиянието му накара сивкавата зеленина на джунглата да заблести в изумрудено — толкова ярко, че я заслепи. Мъглата се разсея под напора на вятъра и остави след себе си сапфиреносиньо небе. Тайнственият остров изчезна и на негово място се възцариха ярки цветове и светлина. Колкото и да се мъчеше обаче, Лара не съзираше и следа от моста.

Весел смях изпълни ушите й и в същия момент нечии пръсти я хванаха за брадичката и повдигнаха лицето й.

— Погледни по-надалече — заръча й Арен и Лара обърна поглед към морето, което сега проблясваше в тюркоазено.

Онова, което видя, й спря дъха.