Чаровникът, който я укроти

Рейфиъл извъртя очи.

— Камериерките не се броят.

— Престани с тези глупости! — отряза го тя и го изненада, като стана от масата.

— Къде отиваш?

— Ще се прибера у дома пеша — осведоми го тя.

Той се разсмя. Това я накара да се закове на място, преди да е стигнала до вратата.

— Говоря сериозно — вбеси се Офелия и се обърна към него. — Ще намеря някого, с чиято помощ да стигна до Лондон.

— Не се и съмнявам, но дотогава вече ще се е стъмнило. А какво ще правиш тогава? Като изключим, че или ще измръзнеш, или ще загубиш пътя и ще измръзнеш?

Тя настръхна. Рейфиъл реши да се смили над нея.

— Хайде, сядай. Ще ти обясня защо твоята идея не струва. Заповядай, вземи си още препечени филийки — добави, докато Офелия го заобикаляше.

Тя пренебрегна любезната му покана. Вдигна стола, от който беше станала, и го тръшна в пода, за да покаже колко е гневна (все едно той не беше разбрал!), и после седна благовъзпитано.

— Слушам — гневно изрече.

Напуши го смях. Той едва успя да се сдържи, като натъпка устата си с препечен хляб. Така, разбира се, я накара да чака, а както вече бяха установили, тя не беше от търпеливите. Но реакциите й бяха много забавни, защото бяха истински и непресторени. Явно тази госпожица беше свикнала винаги да се налага. Щеше да добави и „разглезена“ към дългия списък с прегрешенията й.

— Е? — изсъска тя с отровно-леден поглед.

Той заби поглед в чинията си, преди да отговори:

— Казвал ли съм ти колко е отдалечен Олдърс Нест? Дядо ми купи това огромно парче земя в Нортъмбърланд тъкмо защото беше много далеч от всяко населено място. На всичкото отгоре имението е построено в идеалния център на тази дива пустош.

— Защо? — попита тя с искрено любопитство.

— Отличен въпрос, който моето семейство си е задавало неведнъж. Старият херцог съвсем откровено си признаваше, че идеята му е била да накара роднините си доста ще се замислят, преди да го посетят на такова отдалечено място. Тогава къщата му беше пълна с кресливи деца.

— Не му е било нужно нещо толкова величествено, ако просто е искал да се спаси от досадните роднини.

— Не, разбира се, но все пак той беше херцог — ухили се Рейфиъл. — Нещо по-скромно не би му отивало.

— Държал е тук метресата си, нали? — попита иронично Офелия.

Добре, че Рейфиъл беше преглътнал хапката си, в противен случай щеше да се задави.

— Боже Господи, ама и на теб ти хрумват едни! Не, той обожаваше жена си и децата си. Никога не се отделяше от тях за дълго. Просто всяка година изпитваше нужда от пълно усамотение — и тишина — за седмица-две.

Девойката нехайно сви рамене, сякаш не беше обидила него и семейството му с твърдението си.

— Само изрекох догадката си.

— Не, това беше демонстрация на прословутата ти злост!

— Нищо подобно! — ахна тя.

— При положение, че не познаваш семейството ми и никога не си виждала дядо ми, „догадката“ ти всъщност беше дребнава и злобна клевета. Между другото, когато някой мъж има метреса, не я настанява на толкова труднодостъпно място.