Пръстенът на Савската царица

— Страхувам се, че ще трябва да се измиете с пясък тук, сър, както правят тези мръсни араби — каза Куик, козирувайки. — Нямаме вода в излишък за бани в тази суха област. Обаче имам туба вазелин, а също четка за коса и огледало — добави той.

— Правилно, сержанте — каза Хигс и взе подадените му предмети. — Светотатство е да се употреби водата за миене. — После се взря в огледалото и извика: — Ох, господи, това аз ли съм?

— Моля, бъдете внимателен, сър — предупреди сержантът строго. — Вие ми казахте наскоро, че е нещастие да се счупи огледало. Освен това нямам друго.

— Вземете си го — рече професорът. — Не го искам повече. Докторе, ела и ми намажи лицето като добър другар. Да — и останалото от мен, ако има достатъчно вазелин.

Така ние се мазахме един друг с крем, от който отначало страшно ни смъдеше. После много внимателно седнахме да закусим.

— Сега, сержанте — рече Орм, когато привърши своето пето канче чай, — разкажете ни нашата история.

— Няма много за разказване, капитане. Тези приятели зеу се върнаха без вас и като не им познавам диалекта, нищо не разбрах от обясненията им. Е добре, скоро заставих Шадрах и сие да разберат нужното. Вятърът на смъртта — така местните хора наричат пустинния ураган. Трябваше и те да дойдат с мен, за де ви потърсим. Накрая тръгнахме, макар да ме наричаха луд, защото смятаха, че вече сте мъртви. Наистина чак когато запитах този приятел Шадрах, дали и той желае да бъде мъртъв — и сержантът потупа мрачно револвера си — чак тогава се съгласиха някои да ме придружат. Но изглежда, че той беше прав — не можахме да ви намерим и след известно време камилите отказаха да вървят срещу бурята. Освен това един от камиларите абати се изгуби и оттогава нищо не се чу за него. Всички останали не можехме да сторим друго, освен да се завърнем живи в оазиса, а Шадрах не пожела повече да търси, даже и след като бурята бе отминала. Нямаше полза да споря с това прасе, така че, не желаейки да си цапам ръцете с кръвта му, взех две камили и тръгнах с фараон за компания. Мисълта ми бе, което не можах да го обясня на тълпата абати, че ако въобще сте живи, сигурно щяхте да се упътите право към възвишенията — знаех, че нямате компас и нямаше да видите нищо друго. Така аз яздих по равнината, между пустинята и планините, като се придържах по ръба на пясъчните хълмове. Вървях цял ден, но вечерта спрях, понеже не виждах повече. Седях в това огромно място, пресмятах и след час-два забелязах Фараон да наостря уши към запад. Аз също се взирах натам и скоро ми се стори, че видях слаба светлинна следа, която отиваше нагоре. Следователно не можеше да е от падаща звезда, по-вероятно е да идва от пушка, която стреля към небето. Ослушах се, но никакъв звук не достигна до мен. Обаче няколко секунди по-късно кучето отново наостри уши, като че ли чу нещо. Това ме подтикна да възседна и тръгнах към мястото, където бях видял святкането. Яздих два часа, като стрелях с револвера от време на време. Като не получих отговор, сметнах, че работата е безнадеждна, и спрях. Но фараон не искаше да спре. Той започна да скимти, да души и да търчи напред. Накрая се втурна в тъмнината, из която скоро го чух да лае на няколкостотин ярда — предполагах, за да ме призове. Тогава го последвах и ви намерих, мислех си отначало — мъртви. Това е историята, капитане.