Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
— Не е чудно, че египетските паметници получават такъв прекрасен блясък — чух бедния Хигс да мърмори често на ухото ми, защото той започваше да обезумява. — Не е чудно, не е чудно! Пищялите ми ще бъдат много полезни да лъскане високите ездови ботуши на Куик. Ох, да са проклети лъвовете! Защо ми подаде солта, старо магаре такова? Тя ме раздразва отзад.
После той заговори несвързано, като изпъшкваше от време на време. А може би това страдание ни помогна, иначе изтощението, жаждата и прахът можеха да притъпят чувствата ни и да ни доведат до сънливост, от която никога не бихме се събудили. Все пак за момента не му бяхме благодарни, защото накрая агонията стана почти непоносима. Наистина Орм ми каза отпосле, че последното, което можел да си спомни, било странното хрумване, че спечелил огромно богатство от продаване тайната на едно ново мъчение на китайците — да се удря жертвата с горещ пясък чрез непрекъснат въздушен поток.
След продължително очакване бурята да спре загубихме представа за времето и едва по-късно разбрахме, че тя е бушувала цели двадесет часа. Накрая, въпреки огромните страдания, трябва да сме били почти безчувствени. Във всеки случай по едно време пак усетих страшния рев и жиленето на пясъчните камшици, последвано от нещо като видение — мярна се лицето на сина ми, този любим, отдавна загубен син, който бях търсил толкова много години и заради когото изтърпявах всичко това. После, без някакъв преход, почувствах, че членовете ми като че ли са горени с нажежени железа или заливани с горещо стъкло. Със страхотно усилие се надигнах и открих, че бурята бе преминала и яростното слънце бе вдигнало плюски върху обелената ми кожа. Разтърках спечения прах от очите си и се огледах, за да видя до мен две купчини като гробове, от които не подаваха крака, били някога бели. В този момент единият чифт крака, по-дългият, се размърда, пясъкът се надигна конвулсивно и като изричаше несвестни думи с прегракнал глас, се изправи тялото на Оливър Орм. За момент ние стояхме и се взирахме един в друг. Представлявахме чудновата гледка.
— Мъртъв ли е той? — избъбри Орм, като посочи все още погребания Хигс.
— Страхувам се, че е така — отговорих аз, — но да проверим.
И ние с мъка започнахме да го разкопаваме. Когато стигнахме до него и отметнахме лъвската кожа, лицето на професора бе черно и грозно за гледане. Но за наше облекчение забелязахме, че той не е мъртъв, защото раздвижи ръка и изпъшка. Орм погледна към мен.
— Водата ще го спаси — казах аз.
Тогава настана тягостен момент. Едното от нашите шишета за вода бе изпразнено преди да започне бурята, но другото, голяма херметическа бутилка, бе покрита с филц. С бакелитовата си винтова капачка тя би трябвало да съдържа значително количество вода, може би три кварти — разбира се, ако течността не бе се изпарила от страхотната горещина. Ако това бе станало, означаваше, че Хигс щеше да умре, а не дойдеше ли помощ, и ние скоро щяхме да го последваме. Орм развинти капачката, понеже ръцете му бяха схванати, използва и зъбите си, за да измъкне тапата, която предвидливият и умен Куик бе втикнал в гърлото. Водата, макар и гореща, не бе се изпарила — за щастие! Тя плисна върху спечените му устни и аз видях как той ги прехапа до кръв, за да пресече дивото изкушение да утоли бушуващата жажда. Но се противопостави като истински мъж, какъвто беше, и без да изпие нито капка, ми предаде бутилката, казвайки простото:
— Ти си най-възрастен, заеми се с това, Адамс.
Сега бе мой ред за изкушение, но аз също устоях, седнах долу и като положих главата на Хигс на коленете си, заизливах капка по капка вода между подпухналите му устни. Ефектът бе магически, след по-малко от минута професорът седна, сграбчи бутилката с двете си ръце и се помъчи да я отнеме.
— Жесток скот! Жесток егоистичен скот! — изохка той, когато я изтръгнах от него.
— Вижте, Хигс — отговорих глухо. — Орм и аз също изгаряме от жажда, но не сме пили нищо. Вие обаче бихте могли да я изпиете всичката, ако това би ви спасило, но няма да стане. Ние сме изгубени в пустинята и трябва да пестим. Ако изпиете всичко сега, след няколко часа отново ще сте жаден и ще умрете.
Той размисли малко, после погледна нагоре и каза:
— Моля за извинение… разбирам. Аз съм егоистичен скот. Но има доста вода тук. Нека всеки от нас пие по малко. Иначе не бихме могли да вървим.
И така ние пихме, като премервахме водата с малка гумена чашка, която носехме. Тя беше колкото винена чашка и всеки от нас пи или по-точно изсърба по три чашки. Чувствахме, че можем да погълнем по един галон1 и да искаме още. Въпреки че дажбата бе незначителна, но тя извърши чудеса у нас. Ние отново станахме мъже.
1
4,5 литра — б.пр.