Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
Събудих се и осъзнах, че някой налива вода в гърлото ми. Небеса! — помислих си, защото по това време небето и водата бяха станали синоними в ума ми. Изпих доста от нея, но в никакъв случай не колкото ми се искаше, а колкото водочерпецът ми позволи. После се надигнах на лакът и се огледах. Звездната светлина бе извънредно ясна в тази чиста пустинна атмосфера и на нея видях лицето на сержант Куик да се навежда над мен. Видях също и Орм да се надига, като се оглеждаше глупаво, докато огромно жълто куче с глава на мастиф лижеше ръката му. Познах веднага кучето — онова, което Орм бе купил от някакви странстващи туземци, и се наричаше Фараон, защото властваше над всички други кучета. Освен това познах двете камили наблизо.
— Как ни намерихте, сержанте? — запитах немощно.
— Не ви намерих аз, докторе — отговори Куик. — Фараон ви намери. В работа като тази едно куче е по-полезно от човека, защото може да подуши това, което човек не може да види. Сега, ако се чувствате по-добре, докторе, моля погледнете мистър Хигс, защото се страхувам, че е мъртъв.
Аз погледнах и въпреки че не го казах, бях на същото мнение. Челюстта на професора бе провиснала и той лежеше опуснат и безчувствен. Очите му не можах да видя през тъмните очила.
— Вода! — казах аз и Куик изля малко в устата му, където тя изчезна.
Но той все още не помръдваше, затова разгърнах дрехите му и прослушах сърцето. Отначало не можах да усетя нищо, обаче после се долови възможно най-слабото туптене.
— Има надежда — казах аз в отговор на въпросителните погледи. — Дали нямаш случайно малко бренди? — добавих аз.
— Никога не пътувам без него, докторе — отговори Куик възмутено, като измъкна метална манерка.
— Дай му малко — казах аз и сержантът се подчини с щедрост и с почти незабавен ефект, защото Хигс се надигна, задъхан и кашлящ.
— Бренди… мръсна течност… въздържател! Проклет трик! Няма да простя. Вода, вода! — мърмореше той с глух, нисък глас.
Ние му дадохме и той пи обилно, докато не му позволихме повече. После чувствата му постепенно се възвърнаха. Той вдигна нагоре тъмните си очила и се вгледа в сержанта с проницателни очи.
— Разбирам — каза. Значи не сме мъртви, което може би е жалко след ужасните премеждия. Какво стана?
— Не зная точно — отговори Орм. — Запитай Куик.
Но сержантът вече бе зает в палене на малък огън и поставяне на лагерното котле да ври. В него изсипа консерва от говежди екстракт, донесен с другите храни от нашите складове с надеждата, че би могъл да ни открие. След петнадесет минути пиехме супа, защото забраних още да се яде нещо по-солидно. Ой, колко благословено хранене беше това! Когато то свърши, Куик донесе няколко завивки от камилите и ги наметна върху нас.
— Легнете и спете, джентълмени — каза той. — Фараон и аз ще пазим.
Последното нещо, което си спомням, бе: видях как сержантът по своя си маниер на религиозен човек без стеснение коленичи на пясъка и си чете молитвата. По-късно ни обясни, че като фаталист той добре знаел, разбира се, че каквото и да стане, щеше да си стане, но все пак смяташе за подходящо да поднесе благодарности към Силата, наредила в този случай нещата да бъдат благоприятни — чувство, споделяно от всички ни. Срещу него, с едно око вперено в Орм, седеше Фараон в гробно съзерцание. Без съмнение като куче на Изтока той разбираше значението на публична молитва. Или пък мислеше, че следва да получи някакъв дял от благодарността и признанието.
Когато се събудихме, слънцето бе вече високо и за да ни покаже, че не сме бълнували, видяхме Куик да пържи над огъня бекон от консерва, докато фараон все така седеше и го наблюдаваше… или бекона.
— Погледни — ми каза Орм и посочи планината. — Те са все още на мили далеч. Беше цяла лудост да мислим, че бихме могли да ги достигнем.
Аз кимнах, а после се обърнах към Хигс, който току-що се събуждаше, защото наистина представляваше особена гледка. Огненочервената му коса бе пълна с пясък, долните му дрехи липсваха. Явно през някой от етапите на похода той се бе освободил от остатъците им, понеже стържеха наранената му кожа, която, включително на носа се бе превърнала на поредица мехури. Действително той беше така обезобразен, че и най-злият му враг нямаше да го познае. Професорът се прозина, протегна се, а това винаги е добър знак при човек или звяр, и поиска да се окъпе.