Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
Сега бяхме достигнали извън пясъчните хълмове и влязохме в огромна камениста равнина, лежаща между нас и полите на планината. Последните изглеждаха доста близо, но в действителност си бяха още далеч. Все по-немощно се влачехме нататък, като не срещахме никого и не намирахме вода, въпреки че тук-там преминавахме през малки храсталаци От тях дъвкахме стипчивите и ароматични листа, които съдържаха малко влага, но стегнаха като стипца устата и гърлата ни.
Хигс, най-немощният от нас, пръв се предаде, въпреки че до последния миг се мъкнеше напред с учудваща храброст, даже и след като бе принуден да захвърли пушката си, понеже не можеше повече да я носи. Ние обаче не забелязахме това навреме. Когато не можеше повече да се държи на крака, Орм го взе под ръка, а аз под другата и му помагахме по-нататък. Това много приличаше на видяното да правят два слона за ранен другар от стадото.
Около половин час по-късно и моите сили се изчерпаха. Въпреки че съм в напреднала възраст, аз съм издръжлив и привикнал на пустинята и на трудности. Кой няма да бъде такъв, щом е бил роб в халифата? Но тогава не мислех повече и спрях, като помолих другарите да продължат и да ме оставят. Единственият отговор на Орм бе да ми предложи лявата си ръка. Аз я взех, защото животът е мил на всеки, особено когато има за какво да се живее — желание да изпълни някакъв дълг, какъвто имах аз. Все пак, трябва да призная, че даже и тогава аз се срамувах от себе си.
По такъв начин ние вървяхме още известно време; приличахме на трезвен човек, който се опитва да води двама пияни приятели извън погледа на онзи строг полицай Смъртта. Силата на Орм сигурно е забележителна. Или пък неговият висок дух и нежното му състрадание за нашата безпомощност му даваха сили да издържа под двойния товар.
Внезапно той падна, като да бе прострелян, и остана така безжизнен. Професорът, запазил частица от ума си, въпреки че и той блуждаеше, почна да бълнува, като бъбреше за лудостта ни да предприемем такова пътуване „само да стреляме по чифт проклети лъвове“. Въпреки че не му отговорих, аз се съгласих от сърце с неговите забележки. После той си въобрази, че съм свещеник, коленичи на пясъка и започна обширна и объркана изповед за греховете си, които, доколкото разбрах, се състояха в незаконното придобиване на някакви антични предмети или в попречване на други хора да закупят такива предмети.
За да го успокоя, от страх, че ще полудее, произнесох някакво абсурдно опрощение, при което бедният Хигс се търколи и остана неподвижен край Орм. Да, той, приятелят, когото винаги бях обичал, защото точно неговите недостатъци бяха мили, бе мъртъв или на прага на смъртта, както и юначният младеж до него. А и аз умирах. Тръпки разтърсваха тялото ми. Ужасни вълни на мрак като че извираха от вътрешността ми през гърдите до мозъка, а оттам се изпаряваха встрани в начупени линии и петна, които чувствах, но не можех да видя. Весели спомени от далечното ми детство бликаха от мен, особено за онова коледно празненство, когато бях срещнал дребна девойка, облечена като фея, малка девойка със сини очи, която силно бях любил почти две седмици. Това бе изблъскано, смачкано и погълнато от видение за неизбежната сянка, която очаква цялото човечество, черната утроба на едно прераждане, ако въобще има прераждане.
Какво можех да сторя? Помислих да запаля огън. Във всеки случай той би послужил да пропъжда лъвовете и другите диви животни, които в противен случай можеше да ни разкъсат още преди да умрем. Би било ужасно да лежиш безпомощен, но в съзнание, и да почувстваш раздиращите им зъби. Обаче нямах сили да събера материал. За да сторя това най-добре, означаваше дълго да се върви, защото даже и тук то не бе изобилно. Оставаха ми няколко патрона — три, да бъда точен — в автоматичната ми пушка. Останалите бях изхвърлил, за да се освободя от тежестта им. Реших да ги изстрелям, понеже в моето състояние сметнах, че повече не можеха да послужат било за придобиване на храна, било за целите на отбрана, въпреки че, както се оказа, грешех в това. Беше възможно даже в тази безкрайна пустиня някой да чуе изстрелите, а ако не — е добре, лека нощ.
Така аз се надигнах и изстрелях първия куршум, като по детски се питах, къде ли ще падне той. После съм заспал за известно време. Воят на една хиена ме разбуди и като се огледах, видях пламтящите й очи близо до мен. Прицелих се и гръмнах към нея и чух рев от болка. Помислих, че този звяр няма да има засега нужда от храна.
Тишината на пустинята ме притисна. Беше толкова ужасно, че почти пожелах отново хиената за компания. Като издигнах пушката си точно над главата си, изстрелях третия куршум. После взех ръката на Хигс в своята, защото това най-сетне бе една връзка — последната връзка с човечеството и света — и легнах в обществото на смъртта, която изглеждаше да пада върху мен като черни и задушаващи воали.