Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
Изправихме се и се огледахме, ала голямата буря бе променила всичко. Там, където преди имаше пясъчни хълмове, сега се простираха равнини и долини; където имаше долини, се бяха появили пясъчни хълмове. Само високият рид, на който бяхме лежали, остана непроменен, защото се извишаваше над другите и имаше скална основа. Опитахме се да открием посоката на оазиса по слънцето, но бяхме объркани — и двата ни часовника бяха спрели и не знаехме нито часа на деня, нито къде трябва да е слънцето на небето. Освен това в тази ревяща пустош нямаше нищо, което би ни указало посоката на компаса.
Хигс, чиято упоритост бе останала ненакърнена, каквото и да се случеше с остатъка от нашите жизнени сили, имаше едно становище по въпроса, а Орм — диаметрално противоположно. Те даже спореха дали оазисът лежи отдясно или отляво на нас, защото бедните им глави бяха толкова объркани, че едва бяха способни на точна мисъл или наблюдение. Междувременно аз седнах на пясъка и размислих. През омарата можех да видя точките на това, което трябваше да са хълмовете, откъдето зеу заявиха, че са дошли лъвовете, въпреки, разбира се, че можеше да са и други хълмове.
— Слушайте — казах аз. — Ако лъвовете живеят на тези хълмове, трябва да има вода там. Да се опитаме да ги достигнем. Може би ще видим и оазиса, докато вървим.
Тогава започна нашият ужасен поход. Ние оставихме лъвската кожа, която ни спаси живота, но сега бе изпечена и твърда като дъска, обаче си взехме пушките. През целия ден се тътрехме нагоре-надолу по стръмни пясъчни склонове, като спирахме понякога, за да пием глътка вода, и винаги се надявахме, че от върха на следното възвишение щяхме да видим спасителния отряд, възглавяван от Куик, или може би самия оазис. Наистина веднъж ние го видяхме, зелен и блестящ, на не повече от три мили разстояние, но когато стигнахме върха на хълма, зад който трябваше да бъде, открихме, че видението е само мираж и сърцата ни почти се пръснаха от разочарование. Ох! За мъже, които умират от жажда, този мираж бе действително жестока подигравка.
Най-после нощта наближи, а планините бяха още далеч. Не можехме да вървим повече и се отпуснахме изтощени, като легнахме по очи, защото гърбовете ни бяха толкова наранени от бичуващия пясък и покрити с мехури от слънцето, че не можехме и да седим. До тогава почти всичката ни вода се бе свършила. Внезапно Хигс ни сръчка и посочи нагоре. Като следвахме посоката на ръката му, на по-малко от тридесет ярда видяхме ясно очертани от небето редица антилопи, припкащи по пясъчния рид. Без съмнение те правеха нощно придвижване от едно място за паша на друго.
— Вие двамата стреляйте — избъбри той. — Аз може да пропусна и да ги подплаша надалеч. — Явно бе, че в своето бедствие бедният Хигс ставаше по-скромен.
Орм и аз бавно се издигнахме на колене и насочихме пушките си. До това време всичките животни бяха отминали с изключение на едно. Общо бяха шест, а това вървеше на около двадесет ярда зад другите. Орм дръпна спусъка, но пушката му не гръмна, защото, както той откри по-късно, малко пясък бе навлязъл в механизма на затвора. Междувременно аз също се бях прицелил в антилопата-мъжкар, ала залезът заслепяваше отслабналите ми очи и ръцете ми бяха немощни. Освен това страшната тревога, дали ще успея, ме омаломощи, а знаех, че от този изстрел зависеше животът ни. Обаче трябваше да бъде сега или никога. След три скока животното щеше да се спусне в падината.
Аз гръмнах и ми прилоша, понеже знаех, че бях пропуснал. Антилопата подскочи напред още няколко ярда, до самия ръб на падината. После, никога не чувала такъв звук преди и обхваната от някакво фатално любопитство, спря и се обърна към нас. В отчаяние аз гръмнах отново, почти без да се целя, и този път куршумът проникна под шията, разтърси животното и то падна. Ние се изкатерихме до него и скоро се отдадохме на страшен пир, за който никога по-късно не желаехме да си спомним. За наше щастие, тази антилопа трябва да е пила вода преди това.
След като уталожихме нашия глад и жажда по този ужасяващ начин, ние поспахме малко край трупа. После станахме извънредно освежени, отрязахме няколко къса месо, за да го носим със себе си, и отново тръгнахме. По положението на звездите сега знаехме, че оазисът трябва да е някъде на изток от нас. Но тъй като между нас и него не изглеждаше да има друго, освен тези вечни пясъчни хълмове, простиращи се на много мили, и тъй като преди нас до хоризонта характерът на пустинята изглеждаше да се промени, сметнахме за по-безопасно (ако думата безопасност можеше да се употреби) да продължим към този хоризонт. Останалата част от нощта вървяхме и понеже нямахме гориво, с което да готвим, призори ядохме от суровото месо, което промихме с последните капки от водата ни.