Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Отровата парализираше сърцето ми. Как така беше забравил всичко? Беше ли направил своя избор?…
Огорчението и наранената гордост са лош съветник. Трябваше да чета между редовете. Трябваше да се досетя, че доброжелателят много точно беше премерил удара си. Но тогава не можех да разсъждавам — болката заглушаваше разума.
На рождения му ден след няколко седмици отидохме с приятеля му — и въпросната дама беше там. С лека усмивка заявих, че ще се омъжа за приятеля му до есента. Той искаше да ме предпази от фаталната грешка — та аз едва го познавах, а те, двамата, две години са били рамо до рамо… Бях непреклонна, не мислех — бях само болка и ожесточение. После скъпо платих. Но тогава исках и него да го боли — както мен.
Повече от година не се видяхме. Омъжих се, макар още преди сватбата да ми беше вече ясно, че правя огромна грешка. Бях изтеглила своето късметче!
Роди се първото ми дете, един чудесен син — Николай. Почнах нова работа, с много командировки. Често ходех до Габрово, но все не ми даваше болката да отида при майка му, поне пред нея да поплача на воля.
През това време той записа реставрация в Духовната академия. Радвах се за него — това беше неговата голяма мечта. А толкова ми липсваше…
Нарушавайки всякакви канони, се престраших и му звъннах в Академията. Гласът му звучеше толкова далечен и същевременно — така близък…
После разбрах, че се е оженил набързо за едно красиво, младо момиче. Напуснал Академията, естествено. Скоро след това им се роди дъщеря. Животът продължаваше.
Случайно се видяхме в Габрово след години. Имах вече и дъщеря — едно къдрокосо, слънчево създание — Искра. Всъщност, единствено децата ми осмисляха съществуването на брака ми — отдавна изпразнен от всяко друго съдържание… С две думи — бракът ми беше историята на една предизвестена смърт, съвсем по Маркес…
Болката беше попритихнала, останало беше само светлото чувство и ние, вече зрели хора, можехме да седнем на една маса, да пием питиета си двама и да се радваме по детски, че сме живи, че сме приятели…
И така е досега. Никой и нищо не могат да разделят двама души, за които и природата е отредила да са като близнаци. Където и да ни е запилял животът, когато него го боли — чувствам го осезаемо, щастлива ли съм — и той се усмихва…
Мисля си, че с него бих остарявала красиво, много бавно и почти неусетно!
Нямаме общ дом, всеки се събужда в собствен ден, но невидими нишки здраво ни държат един за друг…
Въпреки годините, въпреки и напук на предопределението на съдбата!
Последно пристанище — Велико Търново — „Жена в командировка“
Във Велико Търново се завърнах окончателно през пролетта на 1972 година — завършила семестриално инженерство, с няколко кашона книги и грамофонни плочи, с няколко папки стихове…
Във Варна срещнах първата любов и първото разочарование. В Габрово се научих да оцелявам и незарасналите рани да превръщам в поезия.
Истинската битка започна във Велико Търново.
Работех и същевременно готвех дипломната си работа.
Набързо се ожених. Дипломирах се бременна със сина си.
Родих две деца.
И понесох на плещите си ежедневието на мъжко момиче. Не едно, не две — толкова много Ружи се вплитаха в здраво тяло с ранима душа:
Ружа — съпругата — унизена…
Ружа — майката — толкова щастлива!
Ружа — поетесата — пишеща на коляно, докато отива към детската кухня, когато къщата спи, в студената хотелска стая, пишеща…
Ружа — жената — очакваща Чудото да спре най-после до нея.
Ружа — инженерът, воюваща да бъде приемана като инженер, който пише и добри стихове, а не — най-добрият инженер сред поетите…
Години по-късно се роди и една друга Ружа-политикът — да бъде светът по-чист, по-добър, по-справедлив…
Съвсем от месеци има още една чаровна Ружа — бабата на най-прелестната внучка Ния.
И една последна Ружа, която зорко следи всичките си близначки и е суров коректив на всяка от тях.
На шизофрениците май им е по-лесно — имат само раздвояване на личността!?…
Винаги съм имала късмет с приятелите. Винаги съм откривала своята среда.
Приятелите заместват модните сега психотерапевти.
Обществото от сродни души е оня спасителен залив, в който лекувам раните по корпуса и скъсаните платна — докато слънцето прогони поредната буря!…