Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Домът ми беше отворен за интересни и талантливи хора, с които ни свърваше и трайно приятелство: Драга и Кольо Севови, Венета Братинова и Енчо Мутафов, Мария и Любомир Бумбалови, актьорът Сава Димитров и съпругата му Таня, крехка като момиченце, но изключителна пианистка ( без да забравям великолепния им дог Атос); преподавателите от ВТУ Анчо Калоянов, Никола Николов, проф. Дудевски, Людвиг Селимски, Димитър Василев и Илия Стойков; поетесата Стефка Цветкова и съпруга й д-р К. Кирчев, крехката Виктория Генова…
С Ахмед Садулов ме свързва странно приятелство. Занимавах се със спомените на Йордан Кършовски, но тъй като имаше и много турски изрази в текста, ме запознаха със Садулов — кой по-добре от него ще ми ги преведе… Допаднахме си явно и се зароди трайно семейно приятелство. Особеното в неговото семейство беше това, че той има съпруга арменка (противно на исторически стеклите се трагични обстоятелства между двата народа), а двете им дъщери говореха свободно трите езика — български, турски и арменски. Често ходехме заедно с децата на вилата ни край с. Габровци. Садулов беше страшен рибар — ловеше рибите с голи ръце из подмолите, като сладко ги мамеше на турски… Спомням си, беше по времето на „възродителния процес“. Бяха му сменили малкото име, но фамилията не можеха, защото той беше завършил специализацията си в Сорбоната — единственият българин дотогава, издържал с оценка „превъзходен“. Контактите му с колеги от цял свят по проблемите на История на Балканите щяха да бъдат повече от трагични… Исках да прочета Корана, да разбера какво толкова страшно има в свещената книга на мюсюлманите… А той беше споменал, че го има в превод на руски. Помолих го да ми го даде за една вечер поне. Той се притесни: „Ружа, сакън, точно сега недей! Подгонили са ме заради името и може да ме обвинят, се помохамеданчвам българките…“ Каза го със смях, но знаех, че нещата не са никак безобидни. Все пак ми го даде, като тържествено се заклех, че няма да кажа никому дума…
После се изместиха в София и той оглави в СУ катедра „История на Балканите“. Мисля, че скоро след това го хабилитираха за професор, а в търновския университет си стоеше доцент дълги години просто заради това, че е турчин!
Понякога му се обаждах в София. После и мен ме залюля житейската месомелачка и от доста години не съм чувала нищо за него и семейството му. Дано да е жив и здрав!
Често вкъщи се събираха и колеги на съпруга ми, тогава все още студенти — българска филология. Двама от тях — Сава Василев и Владимир Шумелов намериха своето достойно място в съвременната българска литература — талантливи белетристи, литературни критици и изследователи на българското литературно наследство.
Сава Василев защити кандидатска дисертация, стана доцент, а отскоро е и директор на библиотеката на ВТУ.
Обичах зимните литературни четения, които групата на писателите към СБП и Съвета за култура във Велико Търново организираха по села и градове, в заводи и училища. Те ме зареждаха с положителна енергия, непосредствените контакти с бъдещите ни читатели (по селата, в отоплените читалища) бяха стимул за нови творчески търсения.
Особено ползотворна беше връзката ми с Културния дом към военния завод в Лясковец и неповторимата Нели Влаева — библиотекарката с душа на поет.
Благодарение на нея се запознах с Иван Аржентински. След срещата в Лясковец имаше вечеря във Велико Търново и после цялата група се преместихме на кафе вкъщи. До късно през нощта слушахме невероятните разкази за Аржентина, за така далечната и загадъчна Латинска Америка… Може би тогава в сърцето ми е покълнало първото зрънце любов към тези далечни земи… За да напиша 20 години по-късно „Полетът на кондора“!?…
Никога не ще забравя и един културен десант в края на 80-те години в Златоград и Неделино — среща с трудовите колективи на дъщерните заводи там.
Беше края на лятото, едно великолепно лято и аз — за първи път в Родопите.
Групата ни беше разнородна, пъстра и подбрана целево — един художник, преподавател от Великотърновския университет, една козметичка, две преподавателки по шев на дамско облекло и моя милост — поетесата. Беседа за съвременните тенденции в обзавеждането на дома, грим върху доброволки от публиката, модно ревю с тоалети, ушити от търновски фирми, демонстрирани също от местни момичета и накрая — поезия.
Покори ме величествената планина, после хората… Там намерих приятели за цял живот. След представлението ни почерпиха с бяло сладко и великолепно турско кафе в един гостоприемен, български дом под натежалата от грозде лозница в Златоград. В ресторанта в Неделино до късно през нощта слушахме „Руфинка е болна легнала…“