Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

„В този Макдоналдс е толкова чисто, че и един микроб не може да оцелее.

… Разбрах, че има извънземни: това сме ние.

Всички имат коли, само ние, българчетата, нямаме.

… Вчера бъхтихме пеш 3 км до «най-близкия супермаркет» и после още 3 км обратно“

Датата отгоре беше 2.06.03. Значи не са 12, а десет дена, каза мъжът ми. И пак не са малко, казах аз. Когато го получихме, толкова много се смяхме, а сега ни подкара на плач (мене поне, ако не чак баща му, защото нервите ми и без това са опънати след напускането на работа). Баща му се сети, че в и-мейл бокса на сина ни трябва да се намира електронен адрес на работодателя. Опита се да влезе, но паролата, която уж знаеше, излезе невярна. Тогава аз звъннах на приятелката на сина ни, но я нямаше, била в Интернет клуба, каза баща й, с когото за пръв път се чувахме, но беше така любезен да ми каже, че и те се тревожели заедно с нас и да ми обещае, че ще каже на Дени, щом се върне, веднага да ни се обади. След 20-тина минути Деница се обади и ми каза, че паролата вече е друга, затова не сме могли да влезем. Помолих я да ни я каже и тя веднага се съгласи. Благодарих й, като обещах, че няма да й чета писмата, а тя (мило дете на 19 години) най-затрогващо каза, че може и да ги прочета — нямало нищо тайно, важното било да открием нашия Боян. Точно тогава и точно от нея научих, че тя била настоявала пред майка си да се обади в „Поликонтакт“ и предния ден майка й питала за Боян, но не й казали нищо определено. Аз на свой ред й разказах пък за моя разговор с тях. После тя добави, че предната нощ около 2 ч. телефонът у тях няколко пъти звънял, но нищо не се чувало, а аз възкликнах, изненадана от съвпадението — и у нас през нощта телефонът звъня няколко пъти по никое време и също нищо не се чуваше. Тя била сигурна, че Боян се е мъчел да й се обади, а аз засрамено си спомних, че се бях уплашила от странните позвънявания — помислих, че някой от бившите ми шефове ме тероризира, дотолкова съм напрегната, направо ме е хванала параноята. Естествено, пред Дени не казах това, а твърдях, че и аз съм била сигурна в същото.

Още докато говорехме двете по телефона, мъжът ми успя да влезе с паролата, която ни съобщи Дени, и вътре намери точно каквото ни трябваше — адреса на работодателя на сина ни. Благодарих на Дени няколко пъти за „невероятното доверие“ и й обещах да я държа в течение. Следва писмото, което изпратихме с електронна поща до Рей А. — мениджър на Макдоналдс в град Пандел — на отвъдния бряг на Атлантическия океан. Честно казано, копирахме по-голямата част от предишното писмо, онова до Барбара Т., само сменихме обръщението, коригирахме дните, откогато не ни се е обаждал, на 10 вместо 12 и добавихме последните новини за момента: