Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Пък аз си мислех — край.
— То си е край. Защо да се измъчваме, щом толкова те гризе съвестта.
Съвест или не, но когато първата вечер цялата компания си тръгна, а тя остана до сутринта и сетне идваше почти всяка вечер цели четири месеца, бог ми е свидетел, че не знаех и дори през ум не ми минаваше тя да е омъжена. Дявол ги взел тези съпрузи, дето ходят на експедиции по седем месеца и то нанякъде, дето не е стъпвал човешки крак.
Всичко излезе на бял свят, чак когато й предложих да заминем на юг, а сетне да помислим за нещо „по-сериозно“. Тогава тя ми каза истината и най-хубавото бе, представете си, да съм се отбивал понякога у тях, дори когато се завърнел мъжът й. Само изпъшках. Дори може би щях да се съглася, защото вече се бях привързал към нея. Ала не биваше. Защото най-голямото безобразие от моя страна бе това, че чудесно познавах мъжа й, Костик Красовски. Чудесно момче, верен приятел, с широка душа, независим, компаньон, гуляйджия, съвестен палеонтолог и изключително добър човек. Как да оскърбя такъв човек — нали сетне трябва да се обеся.
И започнах да се отдръпвам от нея, бог ми е свидетел, скъпо ми струваше това.
Тя бе ярка блондинка с тъмносини и студени очи, устните й сочни и капризно извити, шията й стройна, ръцете — красиви, тяло, което просто ти говори — от едрите гърди до петите, а краката й, дори само те бяха истинска мечта за всеки мъж.
Дявол да ги вземе тези жени, които запазват моминското си презиме! Дявол да я вземе тази невъзможност веднага да разбереш омъжена ли е жената, или не! Дявол ги взел в това отношение всички, които не са литовци! Колко са си добре те. Запознаваш се. „Красаускайте“ — значи, напред, драги, стига тя да не възразява. „Красаускене“ — заден ход, драги. Парцелът е зает, давай заден ход, не е за твоята уста лъжица.
В цялата тази история ме утеши само това, че щом забеляза отдръпването ми, тя захвърли — сигурно от глупост — маската на добра, предана, покорна жена. Най-сетне съзрях неудържимото й желание да живее само от благата, без никак да се отплаща на живота и на хората, безумната й жажда за наслади, независимо от всичко, колкото и зле да се чувствуват хората около нея.
В крайна сметка само тя ли бе такава? Това още не е причина, заради това не престават да обичат. Понякога, напротив, обикват още по-силно такива жени. И се измъчват с тях. Както се измъчвам и аз.
По-късно приятелят ми Алес Гудас, онзи, дето селяните му бяха налели водка през прозореца, щом видя, че съм се поотърсил, ми каза, че не искал да ме предупреждава, докато съм бил заслепен, и че сега вече може:
— Не си ти първият, братко, с когото тя изменя на горкия Красовски. Такова момче, златно момче — а виж какво става.
— Защо не ми каза на времето?
— Нямаше да ми повярваш.
— Прав си.
— Нямаше да ми повярваш. „Влюбила се, жената“. „Какво от това, че е омъжена?“ „Случва се“. „Това не е безобразие, а нещастие“.
— О-ох, върви по дяволите, Алес!
— Само си пати Костик заради нея. Какво искаш от жена, която дружи само с маникюристки и продавачки?
— Какво имаш против продавачките?
— Нищо. Дори ги обичам. Само че избирам теми за разговор не само за блузи от мохер.
— Зная аз какви теми избираш.
Засмяхме се. И ето така полека-лека, много болезнено започна моето оздравяване. Все пак тя наминаваше понякога, но аз с всички сили се мъчех да я държа на разстояние. Както сега.
— А аз тогава бях намислила да се развеждам — внезапно се обади тя. — А после си помислих, че ти все едно няма да ми простиш лъжата. Тогава защо да страда Костик? Обича ме, прощава ми много неща. Ще остана при него и ще се помъча да изкупя вината си. Няма накъде! Виновна съм, трябва да понеса последствията. Но стига за това. И така ще ми мине животът, какво друго искаш. Разбира се, той не сваля звезди от небето, но е добър, съвестен, мил. Нищо. Време е да мирясаш, Зоечка.
Тя произнесе това някак кротко и тъжно, та душата ми се обърна.
— Недей така. Какво да се прави. Аз съм виновен повече от тебе.
— Какво си виновен? Не, не съм съгласна… И хубавото, и срамът са си мои.
Все пак въпреки неприятните й качества тя си имаше и вътрешно чувство за дълг, и разум, изпитваше болката на не особено щастлив човек. Мъчно ми беше за нея. Сигурно защото още я обичах.
— И ти не се измъчвай. Така да си остане. Лошо ли ни беше през тези месеци? — запита тя.
— Хубаво ни беше — като приемах всичко, отвърнах аз.