Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Не биваше да идваш.
Аз клатя глава.
— Какво… Какво искаш да кажеш?
Тя ме поглежда в очите и дори на трептящия пламък на свещите аз забелязвам, че нейните наистина са сини, както и предполагах. Не са с наситения морскосин цвят на очите на Джеймс, а с крехкия син цвят на леда, който се напластява в най-дълбоката част на езерото през зимата.
— Сама знаеш — произнася тихо тя. — Трябва да знаеш.
Поклащам глава, нямам желание да погледна останалите момичета.
— Моля те, сега трябва да си отидеш — и тя толкова бързо се отблъсва с ръце от масата, че столът й се катурва на пода.
Удивено вдигам очи към нея и замръзвам на място.
— Ама че безсмислица! — Алис става, а гласът й пронизва гнетящата тишина. — Ела, Лия. Тръгваме си.
Тя идва, издърпва ме от стола и сковано се обръща към Соня, на чието лице е изписан такъв ужас, че се вцепенявам още повече.
— Благодаря, госпожице Соренсен. Колко ви дължим за сеанса?
Соня тръска глава и русите й къдрици подскачат.
— Нищо… Просто… Моля ви, вървете си!
Алис ме дърпа към вратата. Няма нужда да казва нещо на Виктория, защото тя вече се е запътила към изхода. Луиса изчаква двете с Алис да тръгнем. Долавям стъпките й зад нас и всички вкупом излизаме от стаята.
Едва осъзнавам какво върша — Алис ме води надолу по стълбите покрай жената, която се нарече госпожа Милбърн, и навън от къщата. Имам смътното усещане за опрени едно в друго тела и шумолящи поли, когато Виктория и Луиса се провират покрай мен и излизат навън. Иначе всичко се случва като на сън — бързаме надолу по улицата в неловко мълчание.
Хладният следобеден въздух в съчетание с вероятността да ни хванат, че сме избягали от занятията в книжарницата, би трябвало да ме върнат в действителността. Ала не става така и докато се препъвам по улиците, хванала се за ръката на сестра си сякаш съм малко дете, аз забравям сутрешната ни свада. Виктория върви няколко крачки пред нас, а Луиса се влачи отстрани и мълчи.
Отсреща се появява книжарницата на господин Дъглас и аз зървам госпожица Грей да стои отпред и да се кара на Джеймс и госпожа Бейкън. Те обръщат поглед към нас и ни виждат. Избягвам да гледам госпожица Грей в очите. Ако го направя, със сигурност ще разбера каква сме я оплескали. Гледам към Джеймс. Напрегнато се взирам в лицето му, съсухрено от притеснение, и накрая не виждам нищо друго, освен него.
6.
Двете с Алис мълчаливо си слагаме пелерините, а в ушите ни продължават да звучат укорите на госпожица Грей. Още виждам посърналото лице на Луиса, когато я изпращат в стаята й, и това ме разтърсва до такава степен, че не мога да изпитам съжаление към самата себе си.
Само защото ни съчувства за скорошната ни загуба, госпожица Грей не докладва на леля Върджиния за провинението ни, но когато идва време да затворим вратата на „Уиклиф“ след себе си, Едмънд вече ни чака прав до каретата, за да ни откара у дома. Алис крачи надолу по тротоара и се настанява на седалката в сумрачната карета, когато зад гърба ми прозвучава глас:
— Извинете, госпожице! Госпожице?
Само след миг разбирам чий е този глас. Тя е толкова; мъничка — още дете, — че погледът ми се рее около нея и над главата й, преди да осъзная, че тъкмо тя се е обърнала към мен — малкото момиченце пред очите ми.
— Да?
Обръщам поглед назад към каретата, но Алис се е мушнала вътре, а Едмънд се е навел и с две ръце проверява едната спица, съсредоточил цялото си внимание върху нея.
Детето върви към мен, златистите му къдрици блестят, а крачката му издава увереност, което го прави да; изглежда по-възрастно, отколкото вероятно е в действителност. В лицето прилича на ангел, бузките му са пухкави и розови.
— Изпуснахте нещо, госпожице.
Момиченцето навежда леко глава и протяга ръка към мен, пръстите му са сключени в юмрук и не мога да видя какво държи.
— О, не! Не мисля, че е мое — казвам аз, като хвърлям поглед към китката на ръката си, върху която се люлее малката ми чанта.
— Да, госпожице. Вие го изпуснахте.
Момиченцето ме поглежда в очите и нещо в погледа му ме кара да замръзна на мястото си. Сърцето ми бие учестено и шумно в гърдите и аз поглеждам отблизо стиснатата му в юмрук длан. То разтваря пръсти и аз зървам белите зъби на гребенчето ми от слонова кост, после въздъхвам, не осъзната, че съм сдържала дъха в гърдите си толкова дълго.