Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— О, боже! Много ти благодаря! — протягам ръка и вземам гребенчето.
— Не, аз ви благодаря, госпожице.
Погледът на момиченцето потъмнява, личицето му се напряга, то прикляка в реверанс, толкова странен, колкото и благодарността, която изрича. Обръща се и се отдалечава, полите му шумолят от движението на краката му, а стъпките му заглъхват заедно с детската мелодия, която си тананика.
Алис се навежда от мястото си и ме вика през отворената врата на каретата.
— Какво правиш още там, Лия? Определено застудява и студът влиза в каретата.
Гласът й ме сепва.
— Изпуснах нещо.
— Какво си изпуснала? — гледа ме тя от отрупаното с възглавници място до прозореца, докато аз се качвам и сядам до нея.
— Гребенчето. Онова, което татко ми донесе от Африка.
Тя кима с глава и когато Едмънд затваря вратата на каретата, се обръща към прозореца и в купето настава глуха тишина.
Продължавам да стискам гребенчето в ръка, ала щом разтварям дланта си, погледът ми е привлечен не от самия гребен, а от черната кадифена панделка под него. Усещам допира на студен и плосък предмет, скрит в панделката, ала не смея да го развия от страх, че Алис също може да го види.
Когато сключвам пръсти, зъбите на гребенчето се впиват в меката плът на дланта ми и за миг си спомням. Пресягам се и опипвам косата на тила си, като си припомням как сутринта бързах да не закъснея за училище. Нямах време за кафе и в бързината не успях да защипя косата си с гребена.
Но използвах фибите си, пропуснах да сложа само гребена. Пред очите ми е, на тоалетната масичка, когато преди няколко часа се втурнах навън от стаята. Как е пропътувал цялото това разстояние от стаята ми в Бърчууд до града и как се е озовал в ръцете на момиченцето е още една мистерия, която не мога да разгадая.
Намерила убежище в стаята си, аз изваждам гребенчето с треперещи ръце и го оглеждам, сякаш за часовете, прекарани в кадифената ми чантичка, може да се е променило.
Но не. Същото си е.
Същият гребен, който татко донесе от Африка, същият, който оттогава насам всеки ден поставям в косата си, същият, който момиченцето ми даде на улицата. Оставям го настрана. Отговорите, от които се нуждая, не са написани върху мекия му гланц.
Отново бъркам в чантичката и напипвам споменатата вече панделка заедно с твърдия предмет, който усетих в нея още в каретата. Разгъвам кадифето и черната панделка полазва по бялата ми нощница.
Струва ми се, че е колие. Черното кадифе огражда малък метален медальон, закрепен точно в средата на лентата. Отначало си мисля, че се поставя на шията, ала когато го вдигам към врата си, виждам, че панделката не е достатъчно дълга за целта. Висулката по средата й привлича погледа ми. Тя е безформена — представлява прост и не много лъскав диск. Опипвам повърхността от двете му страни с два пръста и усещам ръба отзад. Обръщам го и забелязвам тъмен контур върху кръга. В стаята притъмнява и аз се навеждам и съсредоточавам погледа си върху тъмните контури.
Прокарвам върха на единия си пръст по ръба на фигурата вътре в кръга, сякаш така ще разгадая истинската й форма. Пръстът ми хлътва в издълбания диск, който повтаря онзи върху китката на ръката ми.
И все пак не е съвсем същият. Има разлика — в средата на висулката стои буквата „X“. Обръщам китката си, за да видя от вътрешната й страна, и местя поглед от студения диск в ръката си към белега върху китката. Има и още нещо, нещо, свързано с медальона в дланта ми. Вътрешността на кръга върху китката ми сякаш се изчиства и изпъква все по-ясно с всеки изминал момент, докато накрая не се съмнявам, че непознатата фигура вътре в кръга скоро ще се превърне в буквата „X“, която стои изписана и върху медальона.
Сега вече знам.
Не мога да кажа по какъв начин, но някак си ми става ясно, че кадифената панделка е направена за едно-единствено място. Увивам я около китката си и не се учудвам, когато тя идеално пасва върху фигурата там, нито се сепвам, когато закопчавам механизма — черната панделка обвива и идеално прилепва към кожата ми. Медальонът застава точно над кръга от вътрешната страна на китката ми. Струва ми се, че усещам как изпъкналата кожа на ръката ми хлътва удобно в издълбания кръг на медальона. При вида на новата ми придобивка ме облива вълна на ужас.
Тъкмо от това се страхувам най-много — от факта, че тялото ми откликва на повика на медальона. Тъкмо необяснимото привличане към този предмет ме кара да се чувствам така, сякаш цял живот ми е принадлежал — въпреки че до днес не съм го виждала изобщо, — затова го откопчавам от ръката си. Дърпам чекмеджето на нощното шкафче до леглото си и мушвам навитото на кълбо кадифе най-отзад.