Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Докато хапвахме, Роар разказваше за случилото се. Пипнали го пред самия блок. Били трима заедно с Джокер, който ръководел операцията от разстояние. Вързали му ръцете отзад, натъпкали в устата му носна кърпа и го помъкнали с тях. Той се опитал да избяга, но получил удар в носа и предупреждението, че ако шавне още веднъж, ще му счупят краката. И момчето се кротнало.
Горе пред хижата най-напред го завързали за едно дърво, обикаляли в кръг около него, заплювали го и го биели. Той вдигна крачолите на панталоните си:
— Вижте тук!
Краката му бяха просто покрити със синини. Майката замръзна. Аз се опитах да преглътна.
После му разказали какво ще направят с майка му.
Венке Андресен пребледня:
— И какво казаха?
Той гледаше настрани, също така пребледнял.
Тя почервеня:
— Проклети гадове! О, аз ще…
Стана, стиснала ръце. Видях как се опитва да си поеме дъх. Носеше тънък бял пуловер и гърдите й се надигаха и падаха под него в такт с тежките въздишки.
— Какво ще кажеш, Веум?
Опитах се да преглътна. Тоест непрекъснато се опитвах, но това парче, което беше заседнало в гърлото ми, нямаше и след сто години да слезе по-надолу.
Тя отново седна.
— О, аз ще… — Венке удари с юмручето си по страничната облегалка на стола.
— Онзи младежки ръководител… — попитах. — Как се казва?
— Воге. Гюнар Воге? Какво те интересува за него?
— Искам да поговорим.
— Няма да помогне. Той е глупак и има доверие на тези бандити. Казва, че доверието било най-важното. Трябвало да имаме предвид в какви семейства израстват подобни типове. От какви домове идват. Ние от добри семейства ли сме, как мислиш?
За част от секундата видях пред себе си друга стая, далеч от тук, на една тъмна уличка, в нея майка, която седи до радиото и плете, уморен баща — трамваен кондуктор, който се прибира от работа в голямата топла кухня, в стаята с големи зелени растения в саксиите, където се завръщахме и ние, едва вечер, а радиото ни посрещаше с думите: „Добър вечер, моето име е Кокс.“ После следваше песен, която бяхме усвоили наизуст и можехме да си спомним всеки стих и след двайсет години или, по-точно казано, ние също стихоплетствахме допълнения към нейната мелодия и ще я помним, докато сме живи.
— Нямам ли право, Веум?
Тя ме гледаше с очи, които вече се пълнеха със сълзи и скоро щяха да прелеят.
— За кое?
— Ние от добри семейства ли сме?
— Някои от нас може би са. Други не. Толкова много неща би трябвало да се имат предвид, толкова много неща са от значение…
— И в този свят ние раждаме деца, в този ад, пълен с мошеници и лъжци… с терористи. Има ли тук нещо друго, освен нищета! Нима никога няма да получим правото на… поне на малко щастие.
Тя ме погледна тъй, сякаш аз знаех къде се намира философският камък. Но нито го бях виждал, нито знаех дали съществува. Аз бях Веум, по име, дадено ми от моя баща — Варг. Със същия успех е можел да ме нарече и Кокс, това не би променило нещата.
Огледах стаята: мъртвия телевизор, етажерките, всички предмети, фотографията на щастливото семейство, избродираните картини по стените, масата с филии и какао, Роар, мълчаливо заслушан в майка си, която не преставаше да хлипа. Станах и отидох до прозореца, за да потърся утеха зад стъклото му. Навън бе черна нощ, валеше. Светлините, някъде далеч долу, мигаха насреща ми като ослепели от сълзи очи, а откъм централната магистрала се носеше постоянният, неравен тътен на автомобилното движение. Над всичко това издигаше гърбина Людехорн, таейки сякаш някаква своя печална тайна, своята собствена мъдрост за живота, за щастието и всичко останало. Не е чудно, дето в преданието за тази планина се казва, че именно на нейния връх вещиците си отпочиват, когато на Еньовден се носят на метлите си към Блоксберг.
11
Роар отиде да си легне. Венке извади шише евтино червено вино, от онова, което всяка година се продава с различни марки на етикета. Този път виното беше от Израел.
— Искаш ли чаша вино, преди да тръгнеш? — попита.
— Няма да ми дойде зле — отговорих. — Макар да съм с кола. Алкохолът може да ми внуши, че съм по-добър шофьор, отколкото сам се смятам.
Тя извади чашите и наля. Малки кръгли чаши без подложка. Заприличаха на сапунени мехури, пълни с кръв. Тя даде знак за мълчаливо „наздраве“ и пихме. Виното имаше вкус на есен: септември, офика, стъпкани шипки на тротоара, стари вестници в канавките, които първият есенен вятър развява насам-натам, хора, забързани към домовете си.