Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— И той всъщност дойде при мен и ми се извини! — Джосуа вече се смееше, макар че в смеха му явно нямаше радост. — Сякаш той самият беше прегрешил. Горкият верен Деорнот! — Той поклати глава и избърса очите си. — Ейдон! Защо все този облак от съжаление ме заобикаля, Саймън? Или аз моля за прошка, или тези около мен — нищо чудно, че Елиас ме смята за малоумен. Понякога си мисля, че е прав.

— Може би проблемът е в това, че прекалено бързаш да споделиш мислите си с хора, които не познаваш много добре, принце. Като избягали прислужници например.

Джосуа за миг го изгледа с присвити очи, после се засмя. Този път веселостта му изглеждаше по-малко скована.

— Може би си прав, Саймън. Хората обичат принцовете им да са силни и непоколебими, нали? — Той пак се засмя. — О, милостиви Усирис, как е възможно принцът им да е толкова далече от това, колкото съм аз? — Той огледа палатковия лагер. — Бог да ми е на помощ, заблудих се. Къде е пещерата, където държат пленниците?

— Там. — Саймън посочи каменисто оголено пространство чак след най-горната бариера на Сесуад'ра. Джосуа тръгна натам и Саймън го последва — вървеше бавно, за да облекчи болката от многото си рани.

— Много се отдалечих от целта — каза Джосуа, — и не само в търсенето на пленниците. Поисках да дойдеш с мен, за да те попитам нещо.

— Какво? — Саймън не можеше да скрие интереса си. Какво ли можеше да иска от него принцът?

— Искам да погребем нашия покойник на този хълм. — Джосуа махна с ръка към цялата шир на тревистия връх на Сесуад'ра. — Смятам, че ти най-добре от всички тук познаваш ситите, или поне най-отблизо, защото сигурно и Бинабик, и Гелое са ги изучавали. Мислиш ли, че е редно? В края на краищата това място е тяхно.

Саймън помисли малко и каза:

— Позволено? Не мога да си представя, че ситите ще попречат, ако искаш да кажеш това. — Той се усмихна криво. — Те дори не дойдоха да го защитят, така че не смятам, че изведнъж ще пристигнат с войска, за да не ни разрешат да си погребем покойника.

Повървяха известно време мълчаливо. Саймън обмисляше думите си. После заговори отново:

— Не, не мисля, че биха възразили — не че претендирам, че мога да говоря от тяхно име — добави той бързо. — В края на краищата Джирики погреба своя родственик Ан'наи с Гримрик там, на Урмшайм. — Дните на Драконовата планина сега изглеждаха толкова далече, сякаш бяха преживени от някакъв друг Саймън, далечен роднина. Той размачка мускулите на болезнено схванатата си ръка и въздъхна. — Но, както казах, не мога да говоря вместо ситите. Аз бях там колко — месеци? И въпреки това дори не мога да се надявам някога да ги разбера.