Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Ще внимавам. Но тя е моя. И го знае. Чакала ме е повече от хиляда сто и единайсет години. Не вярвам, че ще бъде зла с мен.
— Дано.
Дичо разкърши рамене.
— Добре, ами другото? Шлем, доспехи, такива работи?
— Ще те заведа. А докато те стъкмят… ще ти правя компания. Направо главата ми кипва колко неща трябва да научиш, а не знам откъде да те почна!
— От този склад дали може да се избере нещо?
— Зарежи. Заслужаваш специални „одежди“, нека и прет-а-порте.
Змеят се обърна към ключаря с няколко сетни строги нареждания, на които гузното джудже кимна, без да си позволява излишни приказки.
Бронетъкачницата отстоеше от склада на двестатина крачки по коридорните криволици. В нея имаше стан, който плетеше тел вместо конци, дълъг тезгях с инструменти и механизми, както, разбира се, и тълпа майстори слоноухи джуджета. Крилан сухо им обясни какво се иска от тях. Чевръсто и без да спират да бъбрят, те наобиколиха Радослав, въоръжени с шивашки метри, линийки и затъпени пергели. Придърпаха столчета, стълби и само след миг Дичо се почувства като паметник в строително скеле.
— Първо се съблечи — подхвърли му змеят.
— Гол?
— Тук няма госпожици. А и си хубав младеж, няма от какво да изпитваш срам. Ще ти дадат дрехи — бельо и дълги подризнични гащи с пуловер.
Той проследи как Радослав остави внимателно сабята на тезгяха, недоверчиво заканвайки се с пръст към джуджетата.
— Трябва да я кръстиш — забеляза шарканът.
— Тя има име.
— Знаеш ли го?
Дичо изгледа през скелето с подозрение, но само за миг. Лицето му светна в широка усмивка:
— Каладути.
Невероятно, но Крилан сякаш целият пребледня.
— Боже… Имал си прадеди със забележителна ерудиция… и тежък характер. На санскрит означава „Вестителка на смъртта“. На твое място бих ѝ дал друго име.
— Трябва ли? — лекомислено го запита Дичо.
— Прекръстването може да повлияе върху нейния нрав. Кръщаването на оръжието е не просто стара традиция. Това е магия, твърде често свеждана до формалност, разбира се. Но тая кръвопийца и без друго е напоена със заклинания. А ти си витяк. Името дава подобие на душа, а значи и съпротива срещу вражеска магична атака. Смени ѝ името, Радо. Като желязо не ще да омекне, но поне няма да е толкова зла!
— Идеята е добра, обаче… оу! По-леко де! Тия да не започнат да ми пришиват доспехите направо към месата!… Иване, не ми е удобно да я преименувам, подсеща ме за възродителни процеси.
— Мани оная простотия!!! За втори път ми напомняш за човешки глупости и гнусотии, дето не можех да ги трая… Сабята все пак е предмет, не е личност с истинска душа, съдба и достойнство. Принципно е различно.
— Прав си. Мммм… Немезида? Не. Дике?
Крилан се нацупи:
— На българска халосия гръцко заглавие, пфу! Прапрапрадядо ти ще се завърти в гроба. Ако искаш да запазиш смисъла, който ти дойде първо на ум, използвай санскрит като стария Радан. Дхарма ми звучи добре. Малко претенциозно като значение… Защо не опиташ Манаса? Съдържа пожелание за милосърдие и е име на небесна змейкиня. А?
Дичо погледна замислено към оръжието. Джуджетата тъкмо измерваха шията му и безцеремонно го бутнаха по брадичката. Той се намръщи, но покорно вирна глава в удобно за майсторите положение. Рече през зъби, защото челюстите му бяха затиснати от дървен ъгломер:
— Реших. Ще се казва Рауни. Одобряваш ли?
— Хм… Бива.
— Дълго ли ще продължи това шивачество?
— Казах ти — няма да е бързо.
— Тогава… ммм… шкаши ии ша форея и ваадетеукифе…
— За Борея и Владетелките?
— Ъхфъ.
Крилан вдигна очи към тавана.
— Земемория — поде той почти замечтано. — Обичах това място. Ще се радвам да го обичам и след войната. Така… На площ е колкото СССР. Обаче става дума за острови, така че е бая по-малка от просторите съветски. Акваторията на Архипелага е колкото Съветския съюз, това имам предвид. Населена е предимно със същества, които представляват първичният фенотип на съвременното човечество, преди да се раздели на групи с различен цвят на кожата, формата на устните, очите и носовете. Ха, сигурно след като си живял като бей сред неандерталци, а после си воювал рамо до рамо с тях, борейците са ти се видели направо екзотични! Между другото, в Армията сигурно са те мислели за дете на борейски моряк. Те плаваха навсякъде из света, строяха пристанища, там спретваха панаири и търгуваха с местното население. Виж, грамори, фамори, самодиви, джуджета и другите народи с голямо удоволствие посещаваха земеморските колонии, помагаха за строежи и ремонти, снабдяваха ги с припаси… обаче избягваха да другаруват с жителите на Островите. Не от омраза. Просто дистанция.