Престолът от драконова кост

— Не, не мисля така, татко, — каза Гуитин и тръгна към краля, който седна в украсения си с еленови рога трон. — И ако смея да кажа, искрено се надявам, че отговорът, който ще им дадеш днес, даже още повече ще влоши настроението им. — Гуитин отпрати един арфист и придърпа табуретката, на която беше седял музикантът, до нозете на краля, току до самия ръб на платформата. — Снощи един от войниците на Гутулф се е бил със стария Краобан. Беше ми много трудно да спра Краобан да не забие стрела в гърба му.

За момент Лут изглеждаше притеснен. После притеснението сякаш отлетя, или по-точно беше скрито зад усмихнатата маска, която Мейгуин познаваше така добре.

„О, татко — помисли си тя, — дори и на теб ти е трудно да се отпуснеш, докато тези копои лаят навсякъде из Тайг“. Мейгуин отиде до платформата и седна на табуретката до Гуитин.

— Вижте — усмихна се унило той, — няма съмнение, че крал Елиас е могъл да бъде и по-взискателен при подбора на дипломатите си. Но днес, след около час, те ще си отидат и мирът пак ще се установи в Хернисадарк. — Кралят щракна с пръсти и един слуга дойде, за да вземе купата с овесената каша. Докато се отдалечаваше, Инахуен го изгледа неодобрително.

— Но — каза с укор тя — ти не си дояде. Какво да правя с баща ти? — добави Инахуен и този път гледаше Мейгуин и й се усмихваше, сякаш и тя като нея самата беше войник, който непрекъснато води битки, за да накара Лут да си изяжда всичко.

Мейгуин, която все още се чудеше как да се държи с майка, по-възрастна от нея само с една година, каза бързо:

— Ейгонуай умря, татко. Най-добрата ни и десетата за този месец свиня. А повечето от останалите много са отслабнали.

Кралят се намръщи.

— Това отвратително време! Ако Елиас можеше да задържи пролетното слънце, бих му платил каквито данъци си поиска. — Той се наведе и опита да погали Мейгуин по ръката, но не успя да я стигне. — Всичко, което можем да направим, е да сложим повече тръстика в кочините, за да стане по-топло. А ако не успеем да направим това, то тогава сме в божиите ръце на Бриниох и Мирка.

Стражите отново почукаха с копията по щитовете си и се появи нервно стискащият ръцете си портиер.

— Ваше величество — извика той, — графът на Утаниат моли за аудиенция.

Лут се усмихна.

— Гостите ни са решили да ни кажат сбогом, преди да яхнат конете си. Разбира се! Моля, веднага въведете граф Гутулф.

Но гостът им, следван от няколко от въоръжените си, макар и не с мечове хора, вече се промушваше зад стария слуга.

Като стигна на пет стъпки от платформата, Гутулф падна на колене.