Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Саймън реши, че донякъде така е по-красиво — сякаш гората — неудовлетворена и неспокойна — сама е съградила този град.
Бинабик наруши тишината с тих, но тържествен като самия миг глас; всеобхващащата зеленина бързо пое ехото.
— Наричат го Дървото на Пеещия вятър: Да’ай Чикица. Можете ли да си представите, някога е бил изпълнен с музика и живот. Зад всички прозорци светели лампи, а по реката плавали ярко боядисани лодки. — Тролът вдигна поглед, за да огледа последния каменен мост, под който минаваха. Мостът беше тесен като перо за писане, а повърхността му беше украсена с орнаменти във формата на грациозни елени с големи рога. — Дървото на Пеещия вятър, — повтори унесено тролът, сякаш потънал в спомени.
Саймън безмълвно насочи малката лодка към едно място на брега, където няколко каменни стъпала водеха до платформа, разположена почти на равнището на водата. Слязоха от лодката и я вързаха за един корен, който се подаваше между напуканите бели камъни. Когато се изкачиха на най-високото стъпало, спряха и смълчани се загледаха в обраслите с лози стени и покритите с мъх коридори. Даже въздухът в разрушения град беше пропит с напрежение, сякаш беше опъната тетива. Куантака също изглеждаше смутена и душеше наоколо със свита опашка. После наостри уши и нададе силен вой.
Свистенето беше почти неуловимо. Някаква издължена сянка пробяга пред лицето на Саймън и с рязко пращене се удари в една стена. Разхвърчаха се парченца зелен камък. Момчето бързо се обърна и погледна зад себе си.
На отсрещния бряг на реката, на по-малко от сто лакътя от тях, стоеше облечен в черно мъж с дълъг лък в ръка. По пътеката зад него се катереха други мъже, облечени в синьо и черно. Един от тях носеше факла.
Черният силует вдигна ръка към устата си и за миг се видя бялата му брада.
— Няма къде да отидете! — Гласът на Инген Джегер беше заглушен от шумовете на реката. — В името на краля, предайте се!
— Лодката! — извика Бинабик, но щом тръгнаха към стъпалата, облеченият в черно Инген подаде на мъжа, носещ факлата, някакъв тънък предмет и той го запали от единия край. Когато приятелите стигнаха до последното стъпало, една огнена стрела прелетя над реката, падна точно в лодката и веднага я подпали. Тролът успя да грабне само един пакет, преди пламъците да препречат пътя му назад. Скрити за секунда от разгарящия се огън, Саймън и Мария хукнаха нагоре по стъпалата, Бинабик тичаше малко след тях. На платформата горе беше Куантака: щураше се и виеше от ужас.
— Тръгвайте! — рязко извика Бинабик. На другия бряг на реката двама стрелци тъкмо заставаха до Инген. Докато тичаше към прикритието на най-близката кула, Саймън чу ужасяващото свистене на още една стрела и я видя да минава над паветата пред него. Други две стрели се забиха в стената на кулата, която сега му се струваше недостижима. Той чу болезнен вик и ужасения писък на Мария.
— Саймън!
Момчето се обърна и видя как Бинабик се свлича на земята в краката й. Вълчицата зави отчаяно.
28. Барабаните от лед
Сутринта на двадесет и четвъртия ден на месец мая слънцето изгря над Хернисадарк и на ярката му светлина златният диск, издигащ се на върха на най-високия покрив в Тайг, заблестя като огнен пръстен. Небето беше синьо, сякаш богът на небесата — Бриниох, беше прогонил с магическата си лескова пръчка облаците, които сега покриваха само високите върхове на мержелеещия се Грианспог.
Неочакваното завръщане на пролетта би трябвало да стопли сърцето на Мейгуин. В цял Хернистир над земите и народа на баща й Лут падаха поройни дъждове и попарващи слани. Цветята измръзваха още в почвата, преди да са поникнали. От изсъхналите клони на дърветата в овощните градини падаха дребни кисели ябълки. Овцете и кравите се прибираха от наводнените пасища с разширени от ужас очи, изплашени от градушката и ураганните ветрове.
На пътеката, по която вървеше Мейгуин, беше кацнал кос. Изчака невъзмутимо приближаването й и едва в последния момент литна, скри се в останалите без листа клони на една череша и зачирика гневно. Мейгуин не му обърна никакво внимание, само повдигна дългата си рокля и тръгна още по-бързо към салона, в който беше баща й.
Когато чу, че някой я вика, първо не реагира, тъй като не искаше да я отклоняват от пътя й. Най-накрая неохотно се обърна. Към нея тичаше природеният й брат Гуитин. Тя спря и го зачака с кръстосани ръце.
С небрежно навлечената си туника и сложената накриво златна огърлица, Гуитин приличаше по-скоро на дете, отколкото на младеж, който е готов за войник. Принцът се засмя самодоволно, но търпеливо я изчака да нагласи огърлицата около врата му. Дългите му буйни кестеняви коси бяха излезли от червената лента, с която ги беше вързал. Когато Мейгуин се пресегна да му върже косата, те застанаха очи в очи, въпреки че Гуитин в никакъв случай не беше нисък за мъж. Мейгуин се намръщи.