Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— За Бога, Гуитин, виж се на какво приличаш! Би трябвало да изглеждаш по-добре. Един ден ще бъдеш крал!
— И какво общо има това с начина, по който си нося косата? Между впрочем, когато излязох, бях много красив, но за да те настигна, трябваше да тичам по-бързо и от вятъра. Ах, ти, с тези дълги крака!
Мейгуин се изчерви и се обърна настрани. Опитваше се, доколкото й беше възможно, да не мисли за ръста си.
— Е, вече ме настигна. В тронната зала ли отиваш?
— Разбира се. — За миг на лицето на Гуитин се появи сериозно изражение и той подръпна мустаците си. — Имам да казвам някои неща на баща ни.
— Аз също — каза Мейгуин и тръгна. Стъпките им отекваха равномерно; бяха с еднакъв ръст, косите им имаха един и същ червеникав цвят, сякаш бяха изпредени на един и същ чекрък, и всеки външен човек би предположил, че са близнаци, въпреки че Мейгуин беше с пет години по-голяма и двамата не бяха от една майка.
— Снощи е умряло най-хубавата ни свиня — Ейгонуай. Още едно, Гуитин! Какво става? Да не би да има чума, като в Абаингат?
— Ако е чума, — каза сериозно брат й, опипвайки увитата в кожа дръжка на меча си, — знам кой я е донесъл при нас. Този мъж е подвижна зараза. — Той плесна с юмрук дланта си и се изплю. — Моля се само днес да говори както подобава. Бриниох! Тогава на драго сърце ще кръстосам меч с него!
Мейгуин присви очи.
— Не бъди глупак! Гутулф е убил стотици хора. А и колкото и да е странно, той е наш гост в Тайг.
— Гост, който оскърбява баща ми! — изръмжа Гуитин и издърпа лакътя си от нежната хватка на Мейгуин. — Гост, който носи заплахи от един Върховен крал, давещ се в бедното си кралство — един крал, който се перчи, властва с терор и харчи златните монети, сякаш са камъчета, а после се обръща към Хернистир и моли за помощта ни! — Гуитин все повече повишаваше тон и сестра му разтревожено се огледа, да не би някой да ги чува. Виждаха се само стражите пред вратите, на стотина крачки от тях. — Къде беше крал Елиас, когато изгубихме пътя за Наарвед и Елвритшала? Когато разбойници и бог знае още кой нападаха пътя във Фростмарч? — Принцът пак се зачерви и когато вдигна поглед, видя, че Мейгуин не е до него. Обърна се и я видя да стои със скръстени ръце на десетина крачки.
— Свърши ли вече, Гуитин? — попита тя. Той кимна, но сви устни. — Добре тогава. Разликата между баща ни и теб, приятелче, не е само в трийсетте и няколко години. За това време той се е научил кога да говори и кога да мълчи. Ето защо, благодарение на него, един ден ти ще бъдеш крал Гуитин, а не просто херцог на Хернистир.
Дълго време Гуитин само я гледаше.
— Знам — каза най-сетне той. — Явно ме бъркаш с Еолаир, който се кланя даже и на кучетата в Еркинланд. Знам, че Еолаир е всичко за теб — и слънцето, и луната, независимо от това, което мисли за теб, въпреки че си кралска дъщеря — но аз не съм такъв човек. Ние сме хернистирци! Не пълзим пред никого!
Мейгуин беше вцепенена от подигравката с чувствата й към графа на Над Мулах — за когото Гуитин беше напълно прав: той се отнасяше към нея като към някоя глупава неомъжена кралска дъщеря. Но сълзите, от които се притесняваше, не дойдоха; вместо това, щом погледна Гуитин, чието красиво лице се изкриви от презрение, гордост и най-вече от безкрайна загриженост към хората и земите му, тя видя в него пак малкото братче, което беше носила някога на гръб — и което от време на време беше разплаквала.
— Защо се караме, Гуитин? — изморено попита Мейгуин. — Какво помрачи живота в дома ни?
Брат й смутено сведе поглед към ботушите си.
— Добре де, няма — каза той. — Хайде, ела да отидем при баща ни преди графът на Утаниат да дойде, за да се сбогува учтиво.
Прозорците на голямата зала на Тайг бяха широко отворени; в проникващите през тях лъчи танцуваха блестящи прашинки, полетели във въздуха от застланите по пода тръстики. Дебелите греди по стените, направени от дъбовете в гората Сиркоил, бяха наредени така старателно, че помежду им не се процеждаше и капка светлина. Между гредите на високия таван се виждаха хиляди гравюри на хернистирски богове, герои и чудовища. Меката коса светлина, осветяваща лакираната им дървена повърхност, ги правеше да изглеждат като преплетени едни в други.