Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Бинабик е прав, Саймън. — Джосуа тихо беше се приближил, докато говореха, и сега стоеше до тях. Огънят хвърляше сянката му по тавана — дълга, празна ивица мрак. — Вярвам ти така пълно, както и всички останали — останали живи, тоест. — Някаква сянка пробяга по лицето му. — Аз заповядах да знаят само тези, които участват в плана. Сигурен съм, че можеш да го разбереш.

— Разбирам го, принц Джосуа. — Саймън преглътна.

Джосуа впери отсъстващ поглед в полюшващите се пламъци.

— Спечелихме голяма победа и това е чудо, наистина. Но цената е толкова ужасно висока…

— Никаква цена, която може да съхрани живота на невинни хора, не може да е много висока — обади се Гелое.

— Може би. Но имаше вероятност Фенгболд да пусне жените и децата да си вървят…

— Но сега те са и живи, и свободни — отсече Гелое. — И доста от мъжете също. И извоювахме неочаквана победа.

Крива усмивка изви устните на Джосуа.

— Ти ли ще заемеш сега мястото на Деорнот, валада Гелое? Защото той винаги правеше това — напомняше ми, когато изпадах в мрачно настроение.

— Не мога да заема мястото му, Джосуа, но не мисля, че трябва да се извиняваме за победата. Скръбта е за уважение, разбира се. Не се старая да те утеша.

— Знам, знам. — Принцът за миг я погледна, после бавно се завъртя и огледа дългата зала. — Трябва да почетем мъртвия.

На вратата се чу скърцане на кожа. Там стоеше Слудиг с дисаги, преметнати през загорялата му ръка. Като видя напрегнатото му лице, Саймън се запита дали са пълни с камъни.

— Принц Джосуа!

Принцът се обърна.

— Кажи, Слудиг.

— Това са всичките, които намерихме. Носят герба на Фенгболд. Обаче са прогизнали. Не съм ги отварял.

— Сложи ги край огъня. Много ми помогна, Слудиг.

Римърсгардецът енергично поклати глава.

— Благодаря, принц Джосуа. Но имам и друго съобщение. Пленниците вече са готови да говорят — поне така казва Фреозел.

— Аха. — Джосуа кимна. — Е, Фреозел несъмнено е прав. Той е грубоват, но е много хитър. Доста прилича на стария ни приятел Айнскалдир, нали, Слудиг?

— Точно така, ваше височество. — Слудиг явно се стесняваше да говори с принца. Най-после беше получил вниманието и доверието, които очевидно бе желал, отбеляза Саймън, но не изглеждаше съвсем доволен от това.

Джосуа сложи ръка на рамото на Саймън и каза:

— Трябва да отида да изпълня дълга си. Ще дойдеш ли с мен, Саймън?

— Разбира се, принце.

— Добре. — Джосуа се обърна към другите. — Бъдете така добри да дойдете при мен след вечеря. Има много неща, за които да си поговорим.

Джосуа пъхна чукана на дясната си ръка под лакътя на Саймън и го поведе към постамента, където лежеше Деорнот. Саймън не можеше да не отбележи, че е малко по-висок от принца. Отдавна не беше стоял толкова близо до Джосуа, но все пак се изненада. Той, Саймън, беше висок — и не само за юноша, а и за мъж. Това беше странна мисъл.