Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Пожелал си беше тази форма, това тяло, в което обитаваше сега, което крачеше тежко покрай сбръчкания одушевен труп на Имрот. И сякаш бе в състояние да постигне някакъв вид физическа цялост с всичко, което го заобикаляше — като хрущенето под стъпалата, — но вече се чудеше дали тази цялост не е измамна, дали вдигането на някой чиреп от древно счупено гърне не е всъщност вдигане на неговия призрак. Но за това разкритие очите му бяха слепи, усещанията за допир и звук бяха заблуди и той самият се чувстваше изгубен като ехо.
Продължаваха да се тътрят през това плато, под тъмносини небеса, звезди грееха високо в свода над тях; леден свят, който сякаш нямаше край. Сипеят от боклуци се простираше във всички посоки. Парчета плат, чирепи, прибори за храна, странни инструменти от дърво или дялан камък, част от музикален инструмент, която включваше струни и тимпани, строшен крак от стол. Никакво оръжие, вече от дни, а единственото, което бе намерил по-рано — връх на копие, — беше на Имасс.
Джагът бяха умрели на този лед. Избити. Имрот го беше казала. Но нямаше никакви тела, а Т’лан Имасс не бе отговорила на това. Събрал ги е някой, предположи Хедж, някой оцелял може би. Дали джагътите бяха практикували ритуално погребение? Нямаше представа. През всичките си пътувания не помнеше някой да му е говорил за джагътска гробница или гробища. И да бяха правили такива неща, пазили ги бяха за себе си.
Но тук бяха умирали по време на бяг. Някои от ивиците плат бяха шатри. Имасс от плът и кръв не ги бяха гонили — не и през този безжизнен лед. Трябваше да са били Т’лан. От Ритуала. „Като Имрот.“
— Е — заговори Хедж и гласът му прозвуча смайващо силно в собствените му уши, — ти участва ли в този лов, Имрот?
— Не мога да съм сигурна — отвърна тя след дълго мълчание. — Възможно е.
— Една сцена на клане прилича на всяка друга, нали?
— Да. Истина е.
Съгласието й го накара да се почувства още по-потиснат.
— Има нещо напред — каза след малко Т’лан Имасс. — Мисля, че скоро ще открием отговора на загадката.
— Коя загадка?
— Липсата на тела.
— А, тази загадка.
Нощта тук настъпваше изведнъж, като духване на свещ. Слънцето, което през деня минаваше малко над хоризонта, изведнъж се изтърколваше като топка под сияещата с цвят на кръв небесна линия. И черното небе се изпълваше със звезди, които гаснеха едва с появата на странно оцветените мазки светлина, обхванала свода, който засъскваше като натрошено фино стъкло.
Нощта наближаваше с все по-разредения топъл полъх на вятъра. Кехлибарът, обагрил хоризонта, който беше приел за запад, потъмня до мрачен и зловещ оттенък.
Хедж най-сетне видя какво е привлякло вниманието на Имрот. Хълм сред платото, обкръжен от тъмни предмети. Фигурата, извисяваща се в центъра на този хълм, отначало му заприлича на леден стълб, но щом се приближиха, видя, че ядрото му е тъмно и че тъмнината стига чак навътре.
Нещата около възвишението се оказаха загърнати в плат трупове, много от тях — окаяно малки.
Нощта възвести пришествието си с вледеняващ вятър. Хедж и Имрот спряха точно под малкия хълм.
Стърчащият стълб представляваше всъщност леден трон, а на него седеше трупът на мъжки Джагът. Мумифицирано от студа и сухите ветрове, съществото все пак беше внушителна, макар и ужасяваща фигура, фигура властна, главата бе леко клюмнала, сякаш оглеждаше кръга от вечно покорните си поданици.
— Смърт, съзерцаваща смърт — промърмори Хедж. — Адски подходящо. Събрал е телата, след това е седнал и просто е умрял с тях. Предал се е. Никакви мисли за мъст, никакви мечти за възкресение. Ето го твоя ужасен враг, Имрот.
— Повече, отколкото съзнаваш — отвърна Т’лан Имасс.
И продължи напред, запристъпва около трона, увитите й в кожа стъпала се плъзгаха по кората на трошливия лед.
Хедж се взря нагоре в Джагъта на неговия полуразтопен трон. „Всички тронове трябва да се правят от лед според мен.“
„Седиш на изтръпналия си задник, потъваш все надолу и надолу, и все по-широка става около теб локвата на разпада. Седиш, скъпи владетелю, и ми говориш за величавите си замисли.“