Вихърът на Жътваря

А в този момент, знаеше Нимандър, сърцеликата Фаед замисляше майцеубийство.

Признаваше собственото си униние — дългите периоди на бездушно безразличие — като нещо, за което не си заслужава да се мисли. Имаше си своята орда от демони в края на краищата и никой от тях като че ли не беше склонен просто да изчезне. Несмущавани от пренебрежението му, те си играеха своите тъмни игри и скромното богатство, съставящо живота на Нимандър, вървеше назад и напред, а везните се люшкаха неспирно. Хаотичната врява на сблъсъците, триумфалните викове и изсъскани проклятия, безгрижното прахосване. Често се чувстваше изтръпнал, оглушал.

Може би точно това бяха чертите на Тайст Андий. „Интровертни и лишени от интроспекция. Мракът в кръвта. Химери, дори към самите себе си.“ Искал бе да обича трона, който бяха бранили, този, заради който загина Андарист, и бе повел без колебание подчинените си в тази дивашка битка. Навярно с искрена жар дори.

„Жажда за смърт. Колкото по-дълго живееш, толкова по-нищожен е този живот. Защо е така?“

Но това щеше да е интроспекция, нали? Твърде изтощителна задача, да търсиш отговора на такива въпроси. По-лесно е просто да изпълняваш заповеди на други. Друга черта на расата му ли беше това удобство да изпълняваш? Ала кои изпъкваха сред Тайст Андий като символи на почит и преклонение? Не млади воини като Нимандър Голит. Не коварната Фаед и злите й амбиции. „Аномандър Рейк, който си отиде. Андарист, брат му, който остана. Силхас Руин — ах, какво семейство!“ Уникално, от котилото на Майката, несъмнено. По-нашироко живееха тогава, във величава драма. Животи, напрегнати и бръмчащи като тетива, суровостта на истината във всяка тяхна дума, жестоките реплики, които ги разделяха, след като нищо друго не можеше. Дори отвръщането на Майката Тъма. Ранните им животи бяха поеми с епично величие. „А ние? Ние сме нищо. Размекнати, притъпени, объркани и с размътени умове. Изгубили сме своята простота, чистотата си. Ние сме Мрак без загадка.“