Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Дичо слушаше със смесени чувства.
— Освобождават я турците. Бая е поскитала с тях. Чак до Виена. Оттам като трофей — във Венеция. Сетне — Испания. С евреите се завръща в Османската империя. Тегли си я към родните краища, пуста да опустее. И навсякъде кървища, дори в мирно време! Как не е ръждясала тази злиня!?
От кръв ръжда не се хваща, помисли си Радослав.
Змеят не се откъсваше от пергамента. Ококорен, той продължаваше да чете:
— Ето тук идва краят на одисеята: последният нещастник, който я държи, е бошняк на име Мехмед. На чиляка му се сипят беда след беда, разорява се, подгонен е за убийство при свада, бяга от къщи и се заселва в Родопите, около Кърджали. И там му се усмихва съдбата, защото принася сабята за курбан на местен змей… Мога да направя справка със сянката му, ако не е жив вече. Мехмед оставил халосията в една пещера… Бас държа, че след това си е доживял до старини и в охолство! И сабята от онази дупка идва тук, в Долната земя. Хм… Не знам, Радо, и да нямаше заклинание по нея, пак не бих взел мома с такова минало… Ей! Пусни я!
Дичо бе измъкнал момата от защитната ѝ кания, тъкмо съсъкът на стомана в гьон стресна Крилан.
Камъкът вече съвсем ярко блестеше!
— Боже, активирала се е! Ти я събуди, Радославе!
— Иване — спокойно му рече той. — Я се помъчи да прочетеш името на първия ѝ собственик. Не е ли то Радан?
Змеят изпуфтя, измига.
— Може и да е Радан, мастилото е много избледняло… — Той повдигна пергамента към светлината и изруга. — Твърде е възможно да е „РАДАН“! Само че защо държат свитъка в едно помещение с нея!? Естествено, че халосията ще крие името на истинския си господар! Ей, ключарю… — Крилан премина на джуджешки и ядосано сгълча свилото се от пороя думи същество. — А ти — обърна се не по-малко рязко към Радослав — веднага я остави!
— Не. Тя ме позна.
Змеят озадачено поклати рогата глава. Сведе муцуна към свитъка, вдигна очи към младия мъж, който бавно придвижваше острието пред себе си, сетне пак заби нос в пергамента.
— Гръм и мълния! Колобър Радан! Похитителят на твоята Верена!
— Същият. Аз съм негов потомък.
— Н-не знам… — след дълго мълчание рече Крилан, с безпокойство наблюдавайки как Радослав все по-бързо и по-бързо сече въздуха, изпълнява хватки, перчи се с умения по фехтовка. — Намирам, че е опасна…
Дичо със замах вложи халосията в ножницата и започна да я връзва на колана си.
— Предвид задачите, които ме чакат, предпочитам нея. Тя ме иска. И после… Как така се случи от всички складове ти да се объркаш и да влезеш точно тук… където да я намеря? Поличба е това, Иване. Навярно така трябва.
Змеят потисна въздишка. Отпусна горното крайче на пергамента, който веднага се сви на рулце, сякаш за да прикрие тая тъмна история, и мълчаливо го сложи в протегнатата ръка на джуджето.
— Така да бъде — отвърна му мрачно. — Имаш силна Съдба, Радо. Обаче внимавай с тази девойка… А бях ти приготвил истинска дипленица! — додаде почти жално.
Радослав се усмихна и го потупа по рамото, в тоя случай крилото. Лявата му длан здраво обхващаше дръжката. Камъкът в очите на змията удовлетворено помръкваше.