Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Бинабик — попита той, като се наведе напред, — това дали е…
— Да, това е мост — весело отвърна тролът. — Мисля, че трябва да е Вратата на жерава.
Реката ги носеше все по-близо и по-близо към моста и те трябваше да гребат, за да удържат лодката. Мостът се издигаше от гъстите шубраци, покриващи единия бряг, и се извисяваше като тънка арка, която се губеше чак в дърветата на отсрещната страна на реката. Изграден от блед, полупрозрачен зелен камък, той изглеждаше крехък, сякаш беше изтъкан от замръзнала морска пяна. Повечето от сложните гравюри сега бяха покрити с мъх и пълзящ бръшлян; там, където се виждаше, повърхността беше ерозирала; листенцата, ивиците и острите ъгли бяха омекотени, загладени от вятъра и дъжда. Малката лодка премина точно под една направена от бледозелен прозрачен камък птичка с разядени от водата разперени криле, кацнала на моста.
За миг се плъзнаха под тясната сянка и излязоха от другата страна. Стори им се, че гората мирише на древност, сякаш бяха прекрачили отворена врата, отвеждаща към миналото.
— Преди много години Алдхеорте превзел речните пътища — каза спокойно Бинабик; всички се бяха обърнали и гледаха смаляващия се мост. — Вероятно един ден и другите творения на ситите ще повехнат.
— Как могат хората да прекосят реката по подобно нещо? — учуди се Мария. — Изглежда толкова… толкова крехък.
— Сега е много по-крехък, отколкото е бил някога, това е сигурно — каза Бинабик замислено. — Но ситите никога не са строили… никога не строят… само заради красотата. Постройките им са стабилни. Та нали най-високата кула в Остен Ард, плод на техните ръце, все още се издига във вашия Хейхолт?
Мария кимна замислено. Саймън прокара пръсти по студената вода.
Минаха под още единадесет моста, или „врати“, както ги наричаше Бинабик — повече, отколкото бяха виждали през живота си досега. Мостовете бележеха навлизането на реката в Да’ай Чикица. На всяка врата беше дадено името на някое животно, както обясняваше тролът, и тя съответстваше на определена фаза на луната. Една след друга преминаха вратите на Лисиците, на Петлите, на Зайците и на Гълъбите, като всяка от тях се различаваше леко от останалите по формата си. Мостовете бяха направени от чист лунен камък или блестящ лапис, но несъмнено бяха плод на едни и същи съзидателни, майсторски ръце.
Слънцето се беше изкачило високо в облачното небе и показваше обяд, когато минаха под Вратата на славеите. От другата страна на този мост, по чиято повърхност бяха гравирани блестящи златисти точици, реката отново завиваше на запад към източния склон на хълмовете Велдхелм, които още не се виждаха. Тук нямаше подводни камъни; реката течеше гладко и спокойно. Саймън тъкмо се канеше да попита нещо Мария, когато Бинабик вдигна ръка.
Видяха я, когато завиха: гора от изключително изящни кули, приличаща на сглобена от бижута мозайка, скрита сред друга, по-голяма гора от дървета. Разположен на двата бряга на реката, градът на ситите сякаш израстваше от самата земя. Сякаш това беше сбъднатата мечта на гората, пресътворена от фин камък — стотици сгради в зелено, бяло и бледосиньо. Градът представляваше гъсталак от тънки като игла каменни тръни, въздушни алеи, приличащи на изплетени от паяк мостове, филигранни кули и минарета, които се извисяваха сред върхарите, подобно на цветя от лед, които искат слънцето да ги погали. Пред тях се разкриваше миналото на света, от което дъхът им спираше, а сърцата им биеха до пръсване. Това беше най-красивото нещо, което Саймън беше виждал.
Но докато плаваха из града, следвайки извивките, които реката правеше покрай тънките колони, те разбраха, че гората постепенно превзема Да’ай Чикица. Покритите с керемиди кули, осеяни с пукнатини, бяха обвити от бръшлян и клони. На много от местата, където някога бе имало врати от дърво или друг нетраен материал, сега каменните контури стърчаха опасно, защото нямаха подпора, и приличаха на бели скелети на огромни морски същества. Зеленината проникваше навсякъде — пълзеше по стените и задушаваше тънките кули с невъзмутимите си листа.