Владетелят на кулата

Колкото повече научаваше, толкова по-голяма радост откриваше в думите, поезията, която майка му толкова обичаше, сега разкриваше красотата си и за него, а празнословието на катехизиса бе още по-очевидно черно на бяло. Искрено завиждаше за дарбата на брат Харлик, за силата и красотата на умението да имаш цяла библиотека в главата си.

Дарена седеше срещу него на масата и дописваше договора, с който еорилите се присъединяваха официално към тяхната кауза, включително непоисканото от новите им съюзници право да ползват за вечни времена северните равнини. Договорът би трябвало да бъде ратифициран от монарха на Обединеното кралство, стига да намереха такъв. Вейлин бе наредил на брат Харлик да състави списък на хората със законно право да седнат на трона, в случай че всички Ал Ниерен се окажат мъртви. Списъкът се състоеше само от четири имена.

— Крал Янус изгуби голяма част от семейството си по време на Червената ръка — обясни Харлик. — Мнозина от оцелелите загинаха в обединителните войни. Тези — каза той и вдигна списъка — са единствените му кръвни роднини, които все още живеят в Кралството или поне живееха там допреди няколко години, когато аз го напуснах.

— Някой интересен? — попита Вейлин.

Харлик се загледа в списъка.

— Лорд Ал Пернил се слави с развъждането на коне, ако още е жив. Милорд, трябва да имате предвид и варианта, че не е останал нито един жив наследник на трона. Ако е така, то следва да се обмислят други възможности.

— Възможности?

— Без монарх Кралството не е кралство. А в трудни времена хората ще обърнат поглед към най-силния водач, без значение чия кръв тече във вените му и колко земи владее.

Вейлин се загледа в лицето му, като се чудеше дали зад тези очи не дебне някоя нова схема.

— Поредното честно и лишено от себичност намерение, братко?

— Просто наблюдение на един начетен човек, милорд.

— Е, ще те помоля да ограничиш наблюденията си до казусите, които поставям изрично на вниманието ти.

Застана до масата с картите и погледът му се спря върху Алтор. Както ставаше винаги, когато се сетеше за Рева, и този път кръвната песен се разбуди. Напоследък имаше промяна в тона ѝ, зловещ контрапункт оцветяваше обичайната принуда. „Идват за нея — реши Вейлин, — а тя няма да избяга.“

— Какво е населението на Алтор? — обърна се той към Харлик.

— Според кралското преброяване отпреди няколко години в Алтор живеят четиридесет и осем хиляди души — отвърна без колебание Харлик. — Но при обсада бройката като нищо може да се удвои. — Кратко мълчание, после: — Там ли отиваме?

— Толкова бързо, колкото могат да издържат хората ни.

— Разстоянието…

Вейлин поклати глава.

— Разстоянието е без значение. Ще отидем в Алтор, та дори да заварим там единствено руини. Това е засега, братко.