Произход на политическия ред [bg]

Друга причина за неуспеха на руската аристокрация да ограничи правомощията на централната власт е свързана с факта, че руската версия на феодализма просто не съществува достатъчно дълго, за да укрепне. В руската историография има продължителен дебат дали страната въобще преживява феодализъм, тъй като руските феодални имения не разполагат със същата автономна власт като западноевропейските. Руските князе и дребно дворянство нямат време да построят замъци; обширните руски равнини и степи дават предимство на лесно подвижни нападателни сили за сметка на отбранителни.

Московската държава умишлено насърчава разногласията сред аристокрацията чрез прилагането на „местничеството", йерархично степенуване на болярските семейства, както и на техните членове. Подобно на френската и испанската продажба на титли и привилегии местничеството подкопава вътрешното единство на аристокрацията, като поставя представителите  в пряка конкуренция помежду им. В резултат на това руската аристокрация е далеч по–слабо сплотена като класа и изгражда малко институции, които да  позволят да се противопостави на централизираната власт. Руските аристократи са известни с дребнавите си вътрешни свади, с които са постоянно ангажирани.

Руското върховенство на правото от самото начало е по– слабо, отколкото в Западна Европа. Руската православна църква никога не изиграва същата роля като Католическата за утвърждаването на каноничното право извън компетенциите на поземлените суверени. Византийската империя, от която Русия черпи своя модел на църковно–държавни отношения, е цезаропапистка; източният император назначава патриарха на Константинопол и се намесва по различни казуси на вярата. Византийският свят никога не преживява нещо подобно на конфликта за инвеститурата или Григорианската реформа. Източноправославната църква не успява да изгради подобна на държавната централизирана бюрокрация, чрез която да обнародва закони, и не успява да систематизира своите декрети в цялостно канонично право като Католическата църква. След като монголското нашествие откъсва Руската църква от нейните византийски източници, тя намира нов закрилник в лицето на Московската държава. Интересите на Църквата и държавата съвпадат – последната дава на първата покровителство и власт, а първата утвърждава легитимността на последната като седалище на „Третият Рим".[177] След детронирането на патриарх Никон през 1666 г. Руската църква става напълно цезаропапистка, а с „Духовният регламент"[178] на Петър Велики от 1721 г. патриаршията е премахната и заменена със Светия синод, пряко назначаван от царя.

Ако се съмняваме в значението на закрилата, която правовата държава гарантира на елитите в Западна Европа, достатъчно е да обсъдим „опричнината", тъмен период в руската история през втората половина от царуването на Иван IV (1530–1584) без аналог в западноевропейската история. (Иван IV става известен като Иван Грозни, което може да се преведе и като Иван Ужасни, и като Иван Велики.) Смъртта на Анастасия, младата и любима жена на Иван, през 1560 г. го кара да заподозре своите придворни. Той напуска неочаквано Москва и се връща чак през 1565 г. с условието болярите да приемат създаването на специална административна област, известна като опричнина, в която да разполага с еднолична власт да се разправя с нарушителите и предателите. Те се съгласяват и в последвалия режим на разюздан терор са арестувани, измъчвани и екзекутирани все повече и повече боляри заедно с целите им семейства. Иван учредява специален полицейски корпус, известен като „опричници", които се обличали в черно и яздели черни коне като инструмент на неговото Произволно управление. Частната собственост в границите на опричнината е конфискувана от държавата и към нея се добавят нови и нови земи, обхващайки половината територия на страната. Според пресмятания са избити от 4 до 10 хиляди боляри. Само девет от старите княжески фамилии са оставени живи, но по–голяма част от земите им са конфискувани. Иван, изглежда, напълно губи психическо равновесие и ранява смъртоносно своя син и наследник, а след смъртта му страната е дълбоко травмирана. Трудно е да не съзрем в опричнината прецедент за чистките на Йосиф Сталин на съветската комунистическа партия от средата до края на 30–те години на XX в., когато генералният секретар на партията започва да подозира всички около себе си в заговори и избива всички стари болшевики, с които заедно са вдигали революцията. Този период напомня и за китайски владетели като императрица У, които предприемат чистки срещу аристократичните елити.