Операция „Червена буря“ [bg]

Три часа след като бяха напуснали лагера, вече бяха изкачили десет контурни линии — двеста метра, или шестстотин петдесет и шест фута, — като според картата бяха преминали от окръг Скоррадалсхреппур в окръг Лундаррейкядасхреппур. Наоколо нямаше пътен знак, който да уведомява за това, защото исландците бяха достатъчно умни и знаеха, че всеки, който пътуваше из тези места, живееше някъде наблизо и нямаше нужда от пътни знаци. Групата беше възнаградена за усилията си с два километра сравнително равен терен между две блата. На около четири мили пред тях земята беше покрита със скали и пепел от нещо, което приличаше на угаснал вулкан.

— Да си починем — каза Едуардс. Той седна до една еднометрова скала, за да има на какво да се облегне, и се изненада, когато Вигдис дойде и седна на няколко фута пред него.

— Как си днес? — попита я той. Очите й вече не бяха безжизнени. Може би демоните, които я бяха събудили вчера, си бяха отишли? „Не — помисли си Едуардс, — те никога не си отиват завинаги, но човек трябва да е жив, за да сънува кошмари, а и с времето споменът избледнява.“ Времето лекуваше всичко, освен смъртта.

— Не съм ти благодарила, че ми спаси живота.

— Не можехме да стоим там и да гледаме как те убиват — каза той и се запита дали не я излъга. Ако руснаците просто бяха убили всички обитатели на къщата, щеше ли той да ги нападне, или щеше да изчака и да плячкоса къщата, след като си заминеха?

— Не го направих заради теб, не само заради теб.

— Не разбирам.

Едуардс извади портфейла си от задния джоб, отвори го и й показа една снимка, правена преди пет години.

— Това е Сенди, Сандра Милър. Израснахме в един и същ квартал, учихме заедно. Някой ден може би щяхме да се оженим — каза тихо лейтенантът. „А може би нямаше — призна си той мислено. — Хората се променят.“ — Аз постъпих в Академията на ВВС, а тя беше приета в Университета на Кънектикът в Хартфорд. През месец октомври на втората си година там тя изчезна. Била изнасилена и убита. Една седмица по-късно намериха тялото й захвърлено в някаква канавка. Човекът, който го е направил — те никога не успяха да докажат, че той е убил Сенди, но доказаха, че е изнасилил две други момичета в университета, — е, сега той е в лудница. Казаха, че бил луд и че не знаел какво върши. И някой ден докторите ще кажат, че е оздравял, и ще го пуснат да си ходи, а Сенди ще си остане мъртва. — Едуардс погледна надолу към скалите. — Не можех да направя нищо. Не съм полицай, а и бях на две хиляди мили оттам. Но този път не можех да допусна това да се случи отново. — Гласът му не издаваше никакви емоции. — Този път беше различно.