Операция „Червена буря“ [bg]

— Да опитаме, Дюк — каза Айсли. Гърбът му го болеше повече, отколкото преди, и той не можеше да върви сам.

— Добре. — Те тръгнаха напред колкото бързо можеха. Не бяха изминали и сто ярда, когато около тях се появиха някакви сенки.

— Мамка му! — прошепна Айсли. — Съжалявам, Дюк.

— И аз — съгласи се полковникът. Той дори и не помисли да извади револвера си. Елингтън преброи поне осем души около себе си и те всички, изглежда, бяха въоръжени с автомати. Сенките бързо заобиколиха двамата американци.

— Кои сте вие? — попита един глас на немски.

— Американец съм — отговори Елингтън. „Благодаря ти, Боже, германци са.“ Но той грешеше и разбра това едва когато след няколко секунди видя формата на каските им. „Мамка му! А бяхме толкова наблизо!“

Съветският лейтенант разгледа лицето на полковника на светлината на фенерче. Странното беше, че той не взе револвера на Елингтън. След това се случи нещо още по-странно. Лейтенантът прегърна двамата мъже и ги целуна. След това им посочи на запад.

— Натам, два километра.

— Не спори с него — прошепна Айсли. Докато вървяха, двамата усещаха погледите на руснаците върху гърбовете си като някаква голяма тежест. След един час двамата летци стигнаха до натовските позиции, където научиха за примирието.