Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Завъртя с все сили педалите към двора с тайника, изчака наоколо да се обезлюди, пъхна ръка и напипа тънкото пликче. По пладне вече беше обратно във вилата, където обясни на разгневената готвачка, че е положил всички усилия, но продуктите ще закъснеят повече от друг път, затова се налагало следобед пак да отиде.
Когато прочете съобщението, му стана ясно защо Йерихон е изпаднал в паника. Мартин състави свое собствено съобщение, обяснявайки в Рияд защо сега се смята принуден да поеме нещата в собствените си ръце и да взема самостоятелни решения. Нямаше време за съвещания в Рияд и по-нататъшна размяна на съобщения. За него лично най-неприятната част от доклада на Йерихон беше, че иракското контраразузнаване знае за съществуването на таен предавател, който изпраща сгъстени съобщения. Нямаше как да разбере колко близо са до него, но трябваше да приеме, че повече не може да разменя съобщения с Рияд. Затова сам взе решение.
Прочете съобщението на Йерихон първо на арабски, сетне собствения си превод. Добави към това написаното от него и се приготви да предава.
До късно през нощта нямаше „прозорец“ за предаване — винаги използваха нощта, за да са сигурни, че хората в къщата на Куликов ще са дълбоко заспали. Но също като Йерихон и той разполагаше с аварийна процедура.
Състоеше се в излъчването на единичен продължителен звук, в случая тънко пищене на съвършено различна честота, далеч извън обикновения високочестотен диапазон.
Увери се, че иракският шофьор е с първия секретар Куликов в посолството, в центъра на града, а прислужникът и съпругата му обядват. Сетне, въпреки че рискуваше да го открият, изправи сателитната чиния близо до отворената врата и изпрати сигнала.
В някогашната спалня, сега превърната в радиокабина, премига лампичка. Беше един и половина на обяд. Дежурният радист, който обслужваше нормалния трафик между вилата и Сенчъри Хаус в Лондон, остави всичко друго, викна през вратата за помощ и се настрои на „приемане“ на честотата на Мартин за деня.
Вторият радист пъхна глава през вратата и попита:
— Какво става?
— Викни Стив и Саймън! Черната мечка се обажда аварийно.
Човекът изчезна. Мартин даде на Рияд петнайсет минути, сетне излъчи основното си предаване.
Антената в Рияд не беше единствената, която улови сигнала. Друга сателитна чиния, извън Багдад, която неумолимо прослушваше високочестотния диапазон, хвана част от него. Съобщението беше толкова дълго, че дори и съкратено трая четири секунди. Иракските радисти хванаха последните две и засякоха точната посока.
Веднага след като предаде съобщението, Мартин прибра апаратурата си под плочите на пода. Едва свършил и чу стъпки по дребните камъчета отвън. Беше руският прислужник, който, изпаднал в порив на щедрост, идваше да му предложи цигара „Балкан“. Мартин я прие с много поклони и промърморени „шукрън“. Руснакът, горд с добрата си душа, се върна в къщата.
„Нещастно копеле, помисли си той, какъв живот.“
Когато остана отново само, нещастното копеле започна да пише на арабски върху блока с листове за въздушна поща, които държеше под сламеника си. Докато вършеше това, един радиогений, на име майор Заид, седеше вторачен над карта в много голям мащаб на града, по-специално на квартала Мансур. Когато свърши с изчисленията си и ги провери отново, той се обади на бригадния генерал Хасан Рахмани в централата на Мухабарат. Тя се намираше на не по-малко от половин километър от ромбчето, оградено със зелено мастило в рамките на Мансур. Определиха му среща за четири часа.
В Рияд Чип Барбър крачеше из хола на вилата с компютърната разпечатка в ръка и псуваше, както не беше псувал, откак напусна морската пехота преди трийсет години.
— Какво, по дяволите, си въобразява, че върши? — обърна се той към двамата британски разузнавачи, които бяха в помещението с него.
— Спокойно, Чип — отвърна Ланг, — отдавна е там. Той е под страшно напрежение. Лошите затварят кръга около него. Всички правила на занаята ни подсказват, че трябва да го изтеглим, при това веднага.
— Да, зная, чудесен е, но няма право да върши това. Ние сме хората, които плащаме сметката, нали така?
— Така е — рече Паксман, — но той е наш човек и се намира в опасност. Ако е решил да остава, то е, за да свърши работата докрай.
Барбър се успокои.